Беър Грилс
Гореща зона (63)

62.

Поръчаха си храна и тя се оказа изненадващо добра. Предварително пакетирана, замразена и затоплена в микровълновата, но въпреки това годна за ядене. Нарова се бе спряла на морски дарове — пушена сьомга, скариди и миди, сервирани със салца от авокадо.

Иегер я наблюдаваше с любопитство как побутва парченцата в чинията си, като ги пренареждаше прецизно. Не за първи път я виждаше да прави подобно нещо. Сякаш не беше способна да започне да се храни, докато всеки вид храна не бъде преместен на място, където няма да докосва замърсява — останалите.

Той кимна към чинията й.

— Изглежда добре. Но защо е тази карантина на пушената сьомга от салцата? Да не би да те е страх, че ще се сбият?

— Храните с различен цвят никога не бива да се докосват — отвърна Нарова. Особено червено и зелено. Като сьомгата и авокадото.

— Добре… но защо?

Нарова го погледна. Споделената мисия, емоционалната натовареност през последните няколко дни като че ли я бяха поразмекнали донякъде.

— Специалистите твърдят, че съм аутист. Високо функционален, но все пак аутист. Някои го наричат синдром на Аспергер. Казват, че съм „от спектъра“ — мозъкът ми е свързан различно. Затова червените и зелените храни не могат да се докосват. — Тя погледна чинията на Йегер. — Но етикетите не ме интересуват особено, а и ако трябва да съм честна, направо ми призлява от начина, по който бъркаш храната си като в бетонобъркачка. Недопечено агнешко на вилица със зелен фасул. Така де, как можеш да правиш подобно нещо?

Йегер се разсмя. Хареса му как обърна нещата срещу него.

— Люк имаше приятел. Беше най-добрият му приятел, Даниел. Той е аутист. Всъщност е син на Плъхолова. Чудесно хлапе. — Той млъкна виновно. — Казах „имаше приятел“. Исках да кажа „има“. Люк има приятел. В сегашно време.

Нарова сви рамене.

— Използването на неправилното време не променя съдбата на сина ти. Това няма да определи дали ще живее, или ще умре.

Ако вече не й беше свикнал, Йегер сигурно щеше да я фрасне. Коментарът й беше типичен — лишен от съчувствие, като слон в стъкларски магазин.

— Благодаря за откровението — отвърна той. — Да не говорим за съчувствието.

Нарова сви рамене.

— Виж, точно това не го разбирам. Мислех си, че ти казвам нещо, което трябва да знаеш. Логично е и реших, че може да е от полза. А какво излиза от твоя гледна точка? Че съм просто груба ли?

— Нещо такова, да.

— Много аутисти са изключително добри в едно нещо. Невероятни таланти. Наричат ги гении. Гении аутисти. Често в областта на математиката, физиката, имат феноменална памет или дори художествени постижения. Но често не сме много добри в другите области. Разбирането как мислят другите хора така наречените нормални — не е силната ни страна.

— И каква е твоята дарба? Като изключим такта и дипломацията?

Нарова се усмихна.

— Знам, че съм труден характер. Разбирам го. Затова понякога заемам такава защитна позиция. Но не забравяй, че за мен ти си труден. Не разбирам например защо се ядоса на думите ми за сина ти. За мен това бе най-очевидното, което може да се каже. Беше логично и се опитвах да помогна.

— Добре, схванах. Но все пак, каква е твоята дарба?

— Отлична съм в едно нещо. Наистина съм обсебена от него. Ловуването. Сегашната ни мисия. Най-общо можеш да го наречеш убиване. Но аз не го възприемам така. За мен е изчистване на света от невъобразимо зло.

— Нещо против да ти задам още един въпрос? — попита Йегер. — Малко е… личен.

— За мен целият този разтвор е много личен. Обикновено не говоря с хората за… дарбата си. Така мисля за зова. Че съм наистина надарена. При това изключително. Никога не бях срещала друг човек, ловец, който да е надарен като мен. — Тя замълча и го погледна. — Докато не срещнах теб.

Той вдигна кафето си.

— Пия за това. Такива сме братство на ловци.

— Сестринство поправи го Нарова. — Е, какъв е въпросът?

— Защо говориш така странно. Имам предвид, че гласът ти звучи някак особено, равно, като машина. Сякаш е лишен от чувства.

— Чувал ли си за нещо, наречено ехолалия? Не? Повечето хора не са. Представи си, че като дете чуваш думите, но единствено самите тях. Не чуваш наблягането, ритъма, поезията или емоцията на езика — защото не можеш. Не разбираш емоционалните интонации, защото мозъкът ти е устроен така. При мен е точно това. Научих се да говоря чрез ехолалия — като подражавам, но без да разбирам.

Докато растях, никой не ме разбираше. Родителите ми ме поставяха пред телевизора. Слушах речите на кралица Елизабет, както и американски английски, а майка ми пускаше също руски филми. Не правех разлика между акцентите. Не разбирах как да не имитирам — как да не повтарям като ехо онези на екрана. Затова акцентът ми е смесица от множество различни начини на говорене и не прилича на никой друг.

Йегер набоде още едно сочно парче агнешко и сподави изкушението да направи немислимото и да добави малко зелен фасул.

— Ами Спецназ? Каза, че си служила в руските специални части?

— Баба ми Соня Олшаневска се преместила в Берлин след войната. Израснах там, но семейството ни никога не забрави, че родината ни е Русия. Когато Съветският съюз се разпадна, майка ми ни заведе там. Повечето ми училищни години минаха в Русия, след което постъпих в армията. Какво друго можех да сторя? Но така и не се почувствах у дома, дори в Спецназ. Прекалено много тъпи, безмозъчни правила. Чувствам се истински у дома само на едно място — в редиците на „Тайните ловци“.

— Пия и за това — обяви Йегер. — За „Тайните ловци“ — нека един ден делото ни бъде завършено.

Не след дълго храната унесе и двамата. В един момент Йегер се събуди и откри, че Нарова се е сгушила в него. Ръката й беше преплетена с неговата, главата й бе на рамото му. Долавяше аромата на косата й. Усещаше лекото докосване на дъха й по кожата си.

Осъзна, че никак не иска да я премести. Започваше да свиква с тази близост помежду им. Чувството за вина го жегна отново.

Бяха отишли в Катави, като се представяха за младоженци. А на връщане изглеждаха като такива.