Беър Грилс
Гореща зона (23)

22.

Президентът вдъхна внимателно въздуха. Вашингтон през пролетта. Съвсем скоро вишните щяха да разцъфнат, градските улици щяха да се покрият с розови цветчета и всичко щеше да се пропие със замайващ аромат.

Това бе любимият сезон на президент Джоузеф Бърн — времето, когато безрадостният зимен мраз напускаше източното крайбрежие, за да доведе дългите, ласкави месеци на лятото. Разбира се, за онези, които познаваха историята, вишните бяха въплъщение и на една мрачна и неудобна истина.

Най-често срещаните бяха от сорта „Йошино“ — потомци на около три хиляди вишневи фиданки, пратени в САЩ през 20-те като дар от Япония в знак на вечно приятелство. През 1927 г. в града се провел първият Фестивал на цъфналите вишни, който бързо станал празник в календара на Вашингтон, окръг Колумбия.

А после, през 1942 г., ятата японски самолети бяха връхлетели върху Пърл Харбър и само за една нощ Фестивалът на цъфналите вишни се превърнал в минало. За съжаление, обещанията на японците за приятелство не се бяха оказали толкова вечни, колкото се твърдеше.

В продължение на три години САЩ и Япония останали вкопчени в един от най-жестоките конфликти. Но след войната двете държави отново бяха подновили приятелството. Нуждата определено водеше до странни обрати. През 1947 г. фестивалът бил възкресен, а останалото, както обичаше да казва президентът, беше история.

Той се обърна към двамата мъже до него и обхвана с жест гледката, първите розови цветчета по върховете на най-далечните дървета, онези край приливния басейн на града.

— Чудесна гледка, господа. Всяка година се безпокоя, че може и да не разцъфнат. И всяка година страховете ми биват опровергани.

Директорът на ЦРУ Даниел Брукс промърмори няколко уместни забележки. Знаеше, че президентът не ги е извикал да се възхищават на гледката, колкото и поразителна да бе тя. Предпочиташе час по-скоро да преминат по същество.

До него заместник-директорът на Управлението Ханк Камлер заслони очи от слънчевата светлина. От езика на телата им си личеше, че двамата представители на ЦРУ не се понасят. Като се изключеха подобни повиквания от президента, всеки от тях предпочиташе да остава колкото се може по-малко в компанията на другия.

Фактът, че Ханк Камлер бе нарочен за следващия директор на Управлението, след като Брукс бъде принуден да се оттегли, караше по-възрастния мъж да потръпва. Не можеше да си представи по-лоша фигура начело на най-могъщата разузнавателна служба в света.

Проблемът бе, че поради някаква необяснима причина президентът като че ли имаше доверие на Камлер, вярваше в съмнителните му способности. Брукс не можеше да разбере това. Камлер сякаш имаше някакво странно влияние върху Бърн, което не можеше да се проумее.

— Е, господа, по същество. — Президентът махна към удобните кресла. — Изглежда, че имаме неприятности в задния си двор, така да се каже. Южна Америка. Бразилия. Амазония, ако трябва да съм поточен.

— За какво става дума, господин президент? — попита Брукс.

— Преди два месеца седем души са били убити в Амазония. От различни националности, но предимно бразилци; не е пострадал нито един американски гражданин. — Бърн разпери ръце. Защо трябва да ни тревожи това ли? Бразилците изглеждат убедени, че убийците са били американци, или най-малкото са действали по заповед на американска агенция. Когато стискам ръката на бразилския президент и започнат да ми задават въпроси, не искам да имам чувството, че съм в небрано лозе.

Президентът направи многозначителна пауза.

— Въпросните седем души са били членове на международна експедиция, тръгнала да търси военен самолет от Втората световна война. Изглежда, че когато са доближили целта си, неизвестна сила е започнала да ги преследва. Именно особеностите на тази сила ме накараха да ви извикам в кабинета си. — Бърн изгледа мъжете от ЦРУ. — Ловците са разполагали със значителни средства, достъпни единствено на американски служби — поне така твърди бразилският президент. Те включват безпилотни самолети „Предатор“, стелт хеликоптери „Блек Хоук“ и доста впечатляващо въоръжение. Така че, господа, има ли нещо, което някой от вас да знае? Възможно ли е това да е дело на американска агенция, както намекват бразилците?

Брукс сви рамене.

— Не е невъзможно, господин президент. Но ще го кажа по следния начин, сър — не е нещо, което ми е известно. Мога да проверя и да ви докладвам отново след четиресет и осем часа, но в момента съм в неведение. Не мога да говоря от името на колегата си, разбира се. — Той се обърна към заместника си.

— Сър, по една случайност аз знам нещо. — Камлер хвърли изпепеляващ поглед на Брукс. — Работата ми е да знам. Въпросният самолет е бил част от проект, известен навремето под различни кодови имена. Важното, господин президент, е, че операцията е била свръхсекретна и в наш интерес е тя да си остане такава.

Президентът се намръщи.

— Продължавайте. Слушам ви.

— Сър, тази година предстоят избори. Както винаги, осигуряването на подкрепата на еврейското лоби е жизненоважно. През 1945 г. въпросният самолет е превозил някои от най-високопоставените нацистки лидери до тайно убежище в Южна Америка. Но по-важен за вас, господин президент, е фактът, че самолетът е бил натоварен и със заграбени от нацистите богатства. Разбира се, това неизбежно включва и много еврейско злато.

Президентът сви рамене.

— Не виждам причина за тревога. Историите за ограбеното еврейско злато се раздухват от години.

— Така е, сър. Но този път е различно. Неизвестното за широката публика е, че ние — американското правителство — сме спонсорирали точно този полет. Направили сме го в дълбока тайна, разбира се. — Камлер изгледа многозначително президента. — И с цялото си уважение ви съветвам тайната да си остане тайна.

Президентът въздъхна тежко.

— Пословичната сделка с дявола. Би могла да бъде смущаваща в изборна година. Това ли ми казвате?

— Да, сър, би могла. При това много смущаваща и със сериозни последици. Не се е случило по ваше време. А през късната пролет на четиресет и пета. Но това не означава, че медиите няма да полудеят.

Президентът отмести поглед от Камлер към Брукс.

— Дан? Какво е мнението ти по въпроса?

Челото на директора на ЦРУ беше смръщено.

— Сър, не за първи път съм в неведение, когато става въпрос за делата на заместника ми. Ако всичко това е вярно, разбира се, че може да се окаже смущаващо. Ако трябва да съм откровен, може направо да загазим.

Камлер се вцепени. Нещо в него сякаш се пречупи.

— Мислех си, че би трябвало вашата работа да е да знаете всичко, което става в Управлението!

Брукс скочи на крака.

— Значи наистина е работа на ЦРУ! Наша работа! Проклетите бразилци са ти го начукали здравата!

— Господа, моля ви. — Президентът вдигна ръце, за да въдвори тишина. — Бразилският посланик много настоятелно иска отговор. За момента това е въпрос на четири очи между двете правителства. Но няма гаранция, че нещата ще останат такива. — Той погледна Брукс и Камлер. — И ако сте прави и това наистина е подпомагана от Америка нацистка конспирация с еврейско злато… ами, лоша работа.

Брукс запази мълчание. Колкото и да мразеше да го признае, президентът — и Камлер — беше прав. Ако новината се разчуеше, нямаше да е най-добрият трамплин за преизбирането на президента. И макар да знаеше, че Бърн е слаб, точно сега той бе най-доброто, с което разполагаха.

Президентът отправи следващите си думи директно към Камлер.

— Ако наистина става въпрос за отряд, действал на своя глава, както твърдят бразилците, може да настане каша. Така ли е, Ханк? Наши хора ли имат пръст в тази работа?

— Сър, вашият предшественик подписа президентска изпълнителна заповед — вместо отговор каза Камлер. — С нея се дава зелена светлина за провеждането на определени операции без необходимост от разрешение. Иначе казано, без президентски контрол. Защото при някои обстоятелства за вас е по-добре да не знаете. Така винаги можете да отречете, че сте знаели, ако… стане каша.

Президентът Бърн изглеждаше разтревожен.

Ханк, това го разбирам. Знам много добре, че мога да отрека. Но точно сега искам да бъда запознат колкото се може по-добре със станалото.

Изражението на Камлер стана твърдо като камък.

— Сър, нека го кажа така: понякога нещата не могат да останат в тайна, ако няма агенции, стремящи се да запазят тази тайна.

Бърн разтри слепоочията си.

— Ханк, бъди сигурен, ако Управлението има пръст в това, най-добре е да сме наясно с най-лошото колкото се може по-отрано. Искам да знам какви са възможните последици.

— Сър, не е било работа на ЦРУ. — Камлер изгледа убийствено Брукс. — Мога да го заявя категорично. Но се радвам, че разбирате належащата нужда от запазването на тайната, и ви уверявам, че това е в интерес на всички ни.

— Ще кажа на бразилците, че не е наша работа — обяви с облекчение президентът. — Ханк, разбирам необходимостта от запазването на тайната. — Той погледна към Брукс. — Всички я разбираме. Наистина.

Пет минути по-късно Брукс си тръгна от Белия дом. Беше се извинил на президента, че графикът не му позволява да остане за обяд. Камлер беше останал, естествено. Ситното нищожество никога не би пропуснало възможност да се подмаже.

Шофьорът зави по главната улица на юг, извън центъра на Вашингтон. Брукс извади мобилния си телефон и набра номер.

— Бъки? Да, Брукс се обажда. Доста време мина. Как я караш? — Изслуша отговора и се разсмя. — Пипна ме. Не се обаждам просто така. Какво ще кажеш за малка почивка от пенсията? Писнало ли ти е да изстрелваш топки през Чесапийк Бей? Да? Идеално. Какво ще кажеш да мина покрай теб, Нанси да приготви мидена яхния и двамата да си поговорим на въздух?

Погледна през прозореца към цъфналите вишни. Камлер и тайните му операции. В най-добрия случай беше неуправляем. В най-лошия той и хората му прекрачваха сериозно всякакви граници.

Имаше чувството, че колкото по-дълбоко рови около Камлер, толкова повече неща открива. Но понякога просто трябва да копаеш и да продължиш да копаеш, докато не намериш истината.

А понякога истината се оказваше много гадна.