Беър Грилс
Гореща зона (14)

13.

Пролетният дъжд докосваше меко и мразовито откритата кожа на Йегер. Влажна сива милувка, която идеално пасваше на настроението му.

Стоеше в борова горичка, отдалечена от игрището. Тъмните му мотористки панталони и якето се сливаха с мокрия, усоен пейзаж.

— Покрий го! — долетя вик до него. — Тръгвай с него, Алекс! Покрий го!

Глас на родител, който Йегер не разпозна. Явно момчето беше ново в училището, но Йегер не се беше появявал там от цели три години и повечето от лицата вече му бяха непознати.

Сигурно и те не познаваха неговото.

Неловка, далечна фигура, полускрита сред дърветата, наблюдаваща училищен ръгби мач, към който не проявяваше интерес — нямаше дете, за което да вика.

Тревожещ непознат. С изпито лице. Измъчван от безпокойство.

Истинско чудо, че никой не беше извикал полицията заради него.

Йегер погледна към облаците. Ниски, начумерени, носещи се бързо по небето, сякаш се подиграваха с дребните, но решителни фигури, мъчещи се да се доберат до голлинията, докато гордите им бащи викаха окуражително, надушвайки постигнатата с мъка победа.

Йегер се зачуди защо беше дошъл тук.

Може би защото искаше да си спомни, преди да започне следващата глава от мисията — срещата с хората на Нарова, които и да бяха те. Беше дошъл на това мокро от дъжда игрище, тъй като то бе последното място, на което бе видял сина си щастлив и свободен, преди мракът да му го отнеме. Да му ги отнеме.

Беше дошъл тук в опит да си върне нещо от това — нещо от чистото, сияйно, безценно вълшебство.

Погледът му бродеше наоколо и се спря върху дундестата, но внушителна сграда на абатството Шерборн. В продължение на повече от тринайсет века саксонската катедрала, а по-късно бенедиктински манастир се издигаше като страж над историческото градче и училището, в което бе расъл и процъфтявал синът му.

Цялото това чудесно образование и вдъхновяващи традиции кристализираха най-силно тук, на игрището за ръгби.

— Ка мате! Ка мате! Ка ора! Ка ора!

Ще умра ли? Ще умра ли? Ще живея ли? Ще живея ли? Йегер чуваше думите дори сега, как отекват през полето и спомените му. Онова емблематично скандиране.

Раф и Йегер бяха заклети играчи в отбора по ръгби на САС и биеха до припадък противниковите отбори. Преди мача Раф винаги водеше хака, традиционния за маорите боен танц. Останалите заставаха от двете му страни, безстрашни и неудържими. В САС имаше доста маори, така че ритуалът беше особено подходящ.

Без деца и от хората, които не си падат по семейния живот, Раф беше приел Люк като син. Беше редовен посетител в училището и почетен треньор на отбора по ръгби. Официално училището не му бе позволило да води хака преди мачовете, но неофициално другите треньори си затваряха очите, щом танцът въодушевяваше момчетата за победа.

Ето как древната маорска бойна песен се беше понесла над святото игрище на Шерборн.

— Ка мате! Ка мате! Ка ора! Ка ора!

Йегер погледна часовника си. Противниковият отбор отново натисна момчетата на Шерборн. Нямаше гол. Йегер се съмняваше, че мачовете им още започваха с хака, след като двамата с Раф ги нямаше вече три дълги години.

Канеше се да се обърне и да тръгне към дискретно паркирания под дърветата мотор, когато усети нечие присъствие наблизо. Озърна се.

— Господи, Уилям. Помислих си, че си ти. Но какво…? Мътните да ме вземат. Много време мина. — Човекът протегна ръка. — Как си, по дяволите?

Йегер би познал този тип навсякъде. Дебел, с криви зъби, малко изпъкнали очи и посивяваща коса, прибрана на опашка, Джулс Холанд беше по-известен за всички като Плъхолова. Или Плъха за по-кратко.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Аз… Ами, аз… мърдам.

Холанд направи кисела физиономия.

— Не звучи много яко. — Замълча за момент. — Направо изчезнахте. Бяхте на коледното първенство по ръгби — ти, Люк и Рут, голямото събитие в училището. А по Нова година изчезнахте. Без никаква вест.

Каза го почти обидено. Йегер разбираше причината. Някои едва ли биха предположили, че могат да станат приятели, но през времето Йегер беше започнал да харесва чудатия, противен на всички стандарти Плъх, както и напълно непринуденото му държание.

При Плъха получаваш онова, което виждаш. Винаги.

Онази Коледа бе един от малкото случаи, когато Йегер бе успял да накара Рут да прояви истински интерес към ръгбито. Преди това тя категорично отказваше да ходи на мачовете, защото не можела да понесе да гледа Люк „така пребит“, както се изразяваше.

Йегер я разбираше, но още на осемгодишна възраст Люк бе запален по играта. Дарен с естествен защитен инстинкт и непоколебима вярност, той се бе доказал като всеотдаен защитник. Истинска скала. Лъв.

Пресрещанията му бяха страховити и малко бяха противниковите играчи, които успяваха да го преодолеят. И въпреки тревогите на майка си той носеше синините и драскотините си като почетни медали. Сякаш напълно естествено приемаше поговорката „Онова, което не те пречупва, те прави по-силен“.

Коледното първенство по принцип беше по-динамично и без бруталните борби за изтощение в сравнение с обичайните игри. Йегер бе прилъгал Рут да дойде на първия мач и щом видя сина си да тича като вятъра и да отбелязва чудесна точка, тя се зариби.

Оттогава Рут и Йегер стояха рамо до рамо отстрани и викаха ентусиазирано за Люк и отбора му. Това бе един от онези безценни моменти, когато Йегер беше изпитвал простата радост да е част от семейство.

Беше заснел един от най-трудните мачове, за да пускат записа на момчетата и да обсъждат как най-добре да подобрят играта си. Уроците бяха научени. А сега това бяха едни от последните образи на изчезналия му син.

И той ги бе пускал отново и отново през трите мрачни години след загубата му.