Беър Грилс
Гореща зона (33)

32.

Йегер се оттласна, засили тялото си в пространството и остави гравитацията да се погрижи за останалото. Въжето засъска през самохвата, докато се носеше надолу и дъното на кратера приближаваше с всяка секунда.

На петнайсетина метра под него Нарова висеше на своето въже, захваната с D-образния си карабинер — клин, забит в удобна пукнатина в скалата, с яка стоманена халка накрая. Беше се закрепила добре и чакаше Йегер да стигне до нея, след което щеше да продължи следващия етап от спускането.

Осемстотинте метра почти отвесна скала, образуваща вътрешната стена на кратера на Горящи ангели, изискваха около четиринайсет отделни рапела, или шейсет метра въже — горе-долу максималното, което можеше да носи човек.

Начинанието се оказваше доста тежко.

Седемдесет и два часа по-рано Йегер беше мълчал потресено. Инструктажът на Питър Майлс не оставяше много на въображението. Нещата вече не се свеждаха само до Рут и Люк. Напълно възможно бе залогът да е оцеляването на самия човешки вид.

Подобно на истински младоженци, той и Нарова бяха долетели направо на международното летище, след което наеха джип и потеглиха на запад в изгорения от слънцето африкански пущинак. След осемнайсетчасово пътуване стигнаха върха Горящи ангели, спряха, заключиха колата и започнаха епичното катерене.

Краката на Йегер отново опряха стената и той се оттласна силно за пореден път. Но докато го правеше, от скалата се отчупиха големи парчета и полетяха надолу… право към мястото, където висеше Нарова.

— Камъни! — извика Йегер. — Пази се!

Нарова дори не погледна нагоре. Нямаше време. Вместо това Йегер я видя как се вкопчва с пръсти в скалата и долепя тялото си към нея, притиснала лице в нагорещената от слънцето повърхност. На фона на грамадния кратер тя изглеждаше дребна и някак крехка и Йегер затаи дъх, докато миниатюрната лавина се носеше надолу.

В последния момент камъните се удариха в тесен корниз точно над главата й, рикошираха и прелетяха на сантиметри от нея.

Това наистина беше разминаване на косъм. Ако я беше ударил и само един камък, щеше да счупи черепа й и Йегер нямаше да успее да я закара навреме до някоя болница.

Отпусна въжето и продължи надолу, докато не стигна до нея.

Тя го изгледа.

— Тук има достатъчно неща, които искат да ни убият. Не е нужно и ти да си сред тях. — Изглеждаше добре. Дори не беше стресната.

Йегер се закрепи, освободи се от въжето и й го подаде.

— Твой ред е. О, и внимавай със спускането. Някои камъни се отронват лесно.

Както много добре знаеше, Нарова не си падаше особено по закачливия му хумор. Като цяло се опитваше да не му обръща внимание, което правеше нещата още по-забавни.

Тя се намръщи.

— Schwachkopf.

Както бе научил в Амазония, тя обичаше да използва немската дума за кретен. Вероятно беше възприела ругатнята покрай „Тайните ловци“.

Докато Нарова се подготвяше, Йегер се загледа на запад над виещата се мъгла в кратера. Виждаше мястото, където стената се разделяше от масивна арка. Отворът позволяваше на езерото на запад оттук, придошло през дъждовния сезон, да повдига нивото на подпочвените води в кратера.

И именно това правеше мястото толкова опасно.

Танганайка, най-голямото пресноводно езеро на света, се намираше на няколкостотин километра на север. Изолираността му и огромната му възраст — беше на около двайсет милиона години — бе причина там да се развие уникална екосистема. Водите му бяха дом на гигантски крокодили, огромни раци и масивни хипопотами. Тучните гори покрай бреговете му приютяваха стада диви слонове. И с идването на дъждовете голяма част от този живот попадаше от езерото в кратера на Горящи ангели.

Между Йегер и внушителната арка се намираше един от основните водоеми на калдерата. Едва можеше да го различи заради гъстата растителност. Но определено го чуваше. Плясъците и ревовете на хипопотамите достигаха до нет в горещия влажен въздух.

Там се беше събрала колония от стотина животни, превръщайки водоема в огромна кална баня. И докато безмилостното африканско слънце печеше земята и водоемът се смаляваше, едрите животни бяха принудени да се скупчват все повече и ставаха все по-раздразнителни.

Подобни места определено трябваше да се заобикалят колкото се може по-отдалеч. Същото се отнасяше за водните пътища, свързващи калните бани. В тях дебнеха крокодили и след като се бяха сблъскали с едно подобно влечуго в Амазония, Йегер и Нарова нямаха намерение да повтарят изживяването.

Щяха да се придържат към сухата земя всеки път, когато това бе възможно.

Но, разбира се, дори там дебнеха опасности.