Беър Грилс
Гореща зона (52)

51.

Йегер и Нарова нямаха представа колко дълбока е водата, но тя щеше да ги отведе право в сърцето на вражеския лагер. От другата страна на водоема огънят на бракониерите хвърляше отблясъци по неподвижната й повърхност.

— Готова ли си за работа? — прошепна Йегер и леко побутна Нарова с крак.

Тя кимна.

— Да се размърдаме.

Беше минало полунощ и лагерът бе притихнал от три часа. Докато лежаха и наблюдаваха мястото, не видяха никакви признаци за крокодили.

Време беше.

Йегер се обърна и се плъзна във водата, като опипваше с крака за някаква твърда повърхност. Кубинките му стъпиха в гъстата лепкава тиня на дъното на водоема. Водата достигаше до кръста му, но поне брегът го скриваше.

От двете му страни невидими и незнайни създания пълзяха и се плискаха във водата. Както и можеше да се очаква, нямаше никакъв намек за течение. Водата беше застояла, зловонна и предизвикваща гадене. Смърдеше на животински изпражнения, болести и смърт.

С две думи, беше идеална — защото бракониерите никога нямаше да помислят да очакват атака откъм нея.

През годините си в САС Йегер се беше научил да прегръща онова, от което повечето нормални хора се страхуваха — да се спотайва в нощта, да приема мрака. Той бе наметалото, което скриваше движенията му и тези на събратята му по оръжие от вражеските очи — както се надяваше да стане и сега.

Беше обучен да търси онази среда — изгорената от слънцето пустиня, затънтени враждебни шубраци и вонящи блата, — която нормалните хора по принцип избягват. Никой разумен човек не би избрал подобно място, което означаваше, че малка група елитни бойци можеше да се промъкне през него незабелязана.

Нито един бракониер нямаше да влезе при Йегер и Нарова в зловонния водоем, поради което — въпреки множеството недостатъци — той беше перфектен.

Стиснал пистолета, Йегер се отпусна на колене и над водата останаха единствено очите и носът му. Така можеше да остане колкото се може по-незабелязан, докато пълзи тихомълком напред. Внимаваше да държи своя Р228 над водата. Макар че повечето пистолети работеха без проблем след потапяне във вода, винаги бе за предпочитане да са сухи — особено ако мръсната вода можеше да ги задръсти.

Той погледна към Нарова.

— Доволна ли си?

Тя кимна. Очите й блестяха опасно на лунната светлина.

Върховете на пръстите на лявата му ръка затъваха в пихтиестата лепкава тиня също като краката му, които го избутваха напред. С всяко изтласкване ръката му затъваше до китката в гниещата воняща растителност.

Замоли се да няма змии, после пропъди мисълта от съзнанието си.

Продължи напред около три минути, като броеше всяко оттласкване с ръка и крака и така пресмяташе грубо изминато разстояние. Двамата с Нарова се движеха слепешком и трябваше да провери къде се намира лагерът на бракониерите. Когато реши, че са изминали около седемдесет и пет метра, даде знак да спрат.

Приближи левия бряг и вдигна предпазливо глава над прикритието. Усети Нарова плътно до него, главата й буквално докосваше рамото му. Двамата заедно се надигнаха от блатото, стиснали пистолетите. Всеки покриваше половината терен пред себе си, докато си шепнеха и изграждаха колкото се може по-бързо картина на вражеския лагер.

— Огън — прошепна Йегер. — Двама седят до него. Часови.

— Посока по часовника?

— Югоизток. На разстояние от водоема.

— Светлини?

— Не виждам.

— Оръжие?

— Калашници. Виждам и хора от двете страни на огъня. Спят. Наброявам… осем.

— Общо десет. Двама са в неизвестност.

Нарова заоглежда своята част от терена.

— Виждам бивните. Един стои на пост при тях.

— Оръжие?

— Автомат на рамото.

— Общо единайсет. Един липсва.

И двамата си даваха сметка за отминаващото време, но трябваше да открият липсващия бракониер. Продължиха да наблюдават още няколко минути, но така и не успяха да го зърнат.

— Някакви признаци за допълнителни предпазни мерки? Жици? Капани? Сензори за движение?

Нарова поклати глава.

— Не виждам. Да се придвижим трийсетина напред. Така ще се озовем до бивните.

Йегер се плъзна обратно в блатото и тръгна. Докато напредваше, чуваше звуците на незнайни животни, мятащи се в гъстия мрак. Очите му бяха на нивото на водата и долавяше гадно движение от всичките си страни. Най-лошото бе, че усещаше как разни неща намират пътя си в него.

Под ризата, около врата, дори от вътрешната страна на бедрата си чувстваше леко убождане, когато някоя пиявица се забиваше в кожата и започваше да смуче лакомо, пълнейки стомаха си с кръвта му.

Беше гадно; отвратително.

Но в момента нищо не можеше да направи.

Поради някаква причина — най-вероятно заради притока на адреналин — умираше да изпразни мехура си. Но трябваше да потисне този повик. Златното правило при прекосяване на воден участък бе никога да не пикаеш. Направиш ли го, отваряш уретрата си и рискуваш всякакви бактерии, бацили и паразити да попаднат в теб през струята.

Имаше дори малка риба — кандиру, или „клечка за зъби“, — която се вмъкваше в уретрата и разпъваше шиповете си, за да не можеш да я извадиш. Само от мисълта за това Йегер потръпна. Нямаше начин да си позволи да се изпикае. Щеше да стиска до края на мисията.

Най-сетне спряха и направиха втори оглед на терена. Отляво, на около трийсетина метра от тях, четирите огромни бивни проблясваха зловещо на лунната светлина. Пазачът им беше с гръб към тях, обърнат към храсталаците очевидното място, от което би могла да дойде евентуална заплаха.

Нарова вдигна проследяващото устройство.

— Отивам — прошепна тя.

За момент на Йегер му се прииска да възрази. Но сега не беше времето. И бе напълно възможно тя да се справи по-добре от него.

— Прикривам те.

Нарова спря за момент, загреба гадна тиня от брега и я размаза по лицето и косата си.

Обърна се към Йегер.

— Как изглеждам?

— Пленително.

Нарова се плъзна нагоре по брега като призрачна змия и изчезна.