Беър Грилс
Гореща зона (59)

58.

Нарова се събуди първа. Мигновено грабна скрития под възглавницата пистолет. Някой отчаяно блъскаше по вратата.

Беше три и половина сутринта — не най-подходящото време да те събудят от дълбок и тежък сън. Тя прекоси стаята и рязко отвори, насочвайки пистолета в лицето на… Фалк Кьониг.

Нарова приготвяше кафе, докато видимо смутеният Кьониг се зае да обяснява защо е тук. Оказа се, че когато е докладвал за влизането им в пещерите, Камлер е поискал да види записите от камерите. Кьониг му ги изпратил, без изобщо да се замисли. И току-що получил обаждане.

— Старецът изглеждаше много възбуден, направо не на себе си. Настоява да бъдете задържани поне за двайсет и четири часа. Каза, че след онова, което сте постигнали с бракониерите, вие сте от хората, които могат да му бъдат полезни. Иска да ви наеме. Нареди ми на всяка цена да се погрижа да не заминете. Да извадя от строя колата ви, ако се наложи.

Йегер не се съмняваше, че Камлер ги е разпознал. Очевидно изрусяването не беше толкова добра маскировка, колкото възнамеряваха авторите на идеята във „Фалкенхаген“.

— Просто не знам какво да правя. Трябваше да ви кажа. — Кьониг се преви, сякаш го измъчваше силна болка. Йегер реши, че коремът го е заболял от напрежение и нерви. Той повдигна леко глава и ги погледна. — Не мисля, че причината да бъдете задържани тук е добра. Боя се, че лъже. В гласа му имаше нещо… Нещо… почти хищно.

— Е, Фалк, какво предлагаш? — попита Нарова.

— Трябва да се махнете. Понякога господин Камлер има… дълга ръка. Напуснете. Но вземете една от тойотите на „Катави“. Ще пратя двама мои хора в друга посока с вашия ленд роувър. За отклоняване на вниманието.

— Но те няма ли да станат примамка? — попита Йегер. — Примамка в капан.

Фалк сви рамене.

— Може би. Но виждате ли, не всички наши работници са такива, каквито изглеждат. Почти всички сме получавали предложения за подкупи от бракониерите, ала не всички са издържали на изкушението. За някои то е било твърде голямо. Хората, които ще изпратя, са продали много от тайните ни. Ръцете им са изцапани с много невинна кръв. Така че ако им се случи нещо, ще бъде…

— Божествено възмездие? — довърши Нарова вместо него.

Кьониг се усмихна измъчено.

— Нещо такова, да.

— Май доста неща не ни казваш, нали, Фалк? — продължи Нарова. — За този Камлер. За самолета му под планината. За страха ти от него. — Тя замълча за момент. — Знаеш ли, винаги е по-лесно да споделиш товара. И може би ще можем да помогнем.

— Някои неща не могат да се променят — промърмори Фалк. — Нито да се помогне.

— Добре, но защо не започнем със страховете ти? — притисна го Нарова.

Кьониг се огледа нервно.

— Добре. Но не тук. Ще ви чакам при колата ви. Той стана. — И не търсете помощ, когато напускате. Никой да не носи багажа ви. Не знам на кого можем да имаме доверие. Ще кажа, че сте се измъкнали тайно, през нощта. Моля ви, направете така, че да изглежда убедително.

Петнайсет минути по-късно Йегер и Нарова бяха готови. Нямаха много багаж, а вече бяха дали на Фалк цялата екипировка и оръжията, които използваха при нападението. Той щеше да ги закара до езерото Танганайка и да ги хвърли в него, за да останат скрити завинаги.

Отидоха до паркинга на хижата. Кьониг ги очакваше с още някакъв човек. Оказа се Урио, вторият пилот.

— Познавате Урио — каза Кьониг. — На него му имам пълно доверие. Той ще ви откара на юг към Маконголози. Никой не напуска в тази посока. След като ви качи на самолет, ще се върне с колата.

Урио им помогна да натоварят багажа в тойотата, след което сграбчи ръката на Йегер.

— Длъжник съм ви. За живота си. Ще ви изведа оттук. Нищо няма да се случи, докато съм зад волана.

Йегер му благодари, после Кьониг ги отведе в сенките и заговори. Шепнеше едва чуто. Двамата трябваше да се наведат към него, за да го чуват.

— Бизнесът има една страна, за която не знаете нищо: „Катави резерват — примати“ ООД. Съкратено КРП. Основната му дейност е износ на маймуни и бизнесът е рожба на господин Камлер. Както видяхте, маймуните са като вредители тук и е почти благословия всеки път, когато правят прочистване.

— И какво? — подкани го Нарова.

— Първо, нивото на секретност около КРП е безпрецедентно. Прочистването се прави тук, но експертите идват от някакво друго място, което никога не съм виждал. Дори не знам името му. Местните работници биват откарвани по въздух със завързани очи. Виждат само пистата, където разтоварват контейнерите с животни. Винаги съм се чудил защо е нужна такава секретност.

— Не си ли питал? — поинтересува се Йегер.

— Питал съм. Отговорът на Камлер е, че в бизнеса имало много силна конкуренция и не желае съперниците му да знаят къде държи маймуните си непосредствено преди транспортирането им. Иначе можели да ги заразят с някаква болест. А износът на болни животни няма да се отрази добре на бизнеса.

— Къде се изнасят маймуните? — попита Йегер.

— В Америка. Европа. Азия. Южна Америка… Всички по-големи градове на света. Навсякъде, където има медицински лаборатории, в които се правят опити върху примати.

Кьониг замълча за момент. Дори на слабата светлина Йегер виждаше колко е обезпокоен.

— Години наред избрах да му вярвам, че става въпрос за законен бизнес. Така беше до случая с… момчето. Маймуните се откарват до центъра за износ с чартърен самолет. С „Бъфало“. Може би ви е известен?

Йегер кимна.

— Американските военни го използват за доставяне на стоки до и от трудно достъпни места. Може да превозва около девет тона товар.

— Именно. Или, когато става дума за примати, около хиляда маймуни в контейнери. Самолетът ги откарва до центъра за износ. Отлита натоварен и се връща празен. Но преди шест месеца долетя с нещо неочаквано. С нередовен пътник. — Кьониг заговори по-бързо, сякаш отчаяно желаеше да се освободи от товара. — Хлапе. Кенийско момче на около дванайсет години. Дете от бедняшките квартали на Найроби. Знаете ли за тези квартали?

— Малко — каза Йегер. — Големи са. В тях живеят няколко милиона души, доколкото съм чувал.

— Най-малко един милион. — Кьониг замълча мрачно. — По това време не бях тук. Бях на почивка. Хлапето се измъкнало от самолета и се скрило. Когато работниците го намерили, било по-скоро мъртво, отколкото живо. Но децата от бедняшките квартали са корави. Доживееш ли до дванайсет, значи си експерт в оцеляването.

Не знаело точната си възраст. Децата от бедняшките квартали обикновено не знаят. Там рядко се празнуват рождени дни. — Кьониг потрепери, сякаш му призляваше от онова, което щеше да каже. — Момчето разказало на хората ми невероятна история. Било част от група сирачета, които били отвлечени. Дотук нищо необичайно. Децата от бедняшките квартали биват продавани по такъв начин, случва се непрекъснато.

Но историята на хлапето била направо нереална. — Кьониг прокара ръка през непокорната си руса коса. — Твърдяло, че ги отвлекли и ги закарали на някакво странно място. Били няколко десетки. Отначало не било толкова лошо. Хранели ги и се грижели за тях. Но един ден им направили някакви инжекции. Затворили ги в огромно помещение. Онези, които влизали отвън, били облечени с нещо като космически скафандри. Давали им храна през отвори в стените. На половината децата били инжекции, на другата половина не. Онези без инжекциите се разболели.

Отначало започвали да кихат и носовете им протичали — задавено рече Кьониг. — А после очите им се изцъкляли, ставали червени и заприличвали на зомбита, на ходещи мъртъвци.

Но знаете ли кое е най-лошото? — Кьониг отново потрепери. — Децата плачели с кървави сълзи.