Беър Грилс
Гореща зона (24)

23.

Непроходимата гора около комплекса „Фалкенхаген“ придаваше на местността суров и див характер. Тук наистина никой нямаше да чуе писъците ти.

— Колко време продължи това? — попита Йегер, докато разтриваше китки в опит да съживи ръцете си.

Стоеше пред най-близкия бункер, напълно изтощен от бруталното изпитание и отчаяно нуждаеш се от глътка свеж въздух. Освен това беше гневен. Направо кипеше.

Раф погледна часовника си.

— Седем сутринта на осми март. Държали са те седемдесет и два часа.

Три дни. Копелета.

— И чия беше идеята? — попита Йегер.

Раф се канеше да отговори, когато чичо Джо се приближи към тях.

— Да поговорим, момчето ми. — Той нежно, но твърдо хвана Йегер за ръката и го отведе. — Някои неща е най-добре да се обяснят от роднини.

След преждевременната смърт на дядото на Йегер преди две десетилетия прачичо му Джо беше поел ролята на почетен дядо. Нямаше свои деца и се беше сближил много с Йегер, а по-късно и с Рут и Люк.

Бяха редовни гости през лятото в къщата му в отдалечения Бакул Фел на границата с Шотландия. След отвличането на семейството му Йегер почти не се беше виждал с чичо Джо, макар че двамата си останаха много близки.

Чичо Джо и дядото на Йегер бяха воювали заедно в първите години на САС и Йегер бе запленен от дързостта на подвизите им.

Сега старецът го отведе към едно място, където дърветата хвърляха сянка върху бетонна площадка, несъмнено покрива на някоя от безбройните подземни постройки — може би на същата стая, в която Йегер беше подложен на изпитания.

— Искаш да знаеш кой е виновникът — започна чичо Джо. — И разбира се, имаш пълното право.

— Мога да се досетя — мрачно процеди Йегер. — Нарова. Изигра перфектно ролята си. Почеркът й личи във всичко.

Чичо Джо поклати леко глава.

— Всъщност тя не изгаряше от желание. На няколко пъти се опита да сложи край. — Замълча за момент. — Знаеш ли мисля си… всъщност, сигурен съм, че Ирина си пада по теб.

Йегер пренебрегна леката закачка.

— Кой тогава?

— Срещна ли се с Питър Майлс? Той играе много по-важна роля в тази постановка, отколкото вероятно предполагаш.

Очите на Йегер пламнаха.

— И какво се опитваше да докаже, по дяволите?

— Тревожеше се, че загубата на семейството ти може да те е извадила от равновесие. Че травмата и чувството за вина са те приближили до точката на пречупване. Беше твърдо решен да те подложи на изпитание. Да докаже дали страховете му — и тези на Нарова — са основателни или не.

Йегер кипна.

— И кой му — им — дава това право?

— Бих казал, че има пълното право. — Чичо Джо отново замълча за момент. — Чувал ли си за Kindertransport? През 1938 г. британският дипломат Никълъс Уинтън успял спаси стотици еврейски деца, като организирал влакове, с които били закарани в Англия. По онова време Питър Майлс не се казвал така. Тогава бил единайсетгодишно момче на име Петер Фридман, немски евреин. Петер имал по-голям брат Оскар, когото боготворял. Но само децата на възраст до шестнайсет години можели да се качат на влаковете на Уинтън. Петер успял. Но не и брат му. Нито баща му, майка му, лелите, чичовците, бабите и дядовците. Всички те били избити в лагерите на смъртта. Петер бил единственият оцелял от семейството си и до ден-днешен вярва, че се е спасил по чудо, че животът му е дар от бог. — Чичо Джо овладя вълнението в гласа си. — Така че разбери, ако някой знае какво означава да изгубиш семейство, това е Питър. Той знае как то пречупва човека. Знае какво може да направи такава загуба с ума ти.

Гневът на Йегер поутихна донякъде. Тази история поставяше нещата под различен ъгъл.

— И минах ли? — попита тихо. — Опровергах ли тревогите им? Всичко ми е размазано. Почти не помня какво се случи.

— Дали си минал изпитанието? — Чичо Джо протегна ръце да го прегърне. — Да, момчето ми. Разбира се. Мина с отличие, както им казах, че ще стане. Замълча за момент. — Всъщност, малцина са онези, които биха издържали на подобно нещо. И каквото и да предстои, вече е ясно защо ти трябва да си начело.

Йегер го погледна.

— Има и още нещо. Тениската. Тениската на Люк. Откъде се е взела?

Лицето на стареца помръкна.

— Бог знае, тези хора направиха неща, които не би трябвало да правят. Има един килер в апартамента ти в Уордор. Пълен е с дрехите на семейството ти. Предполагам, в очакване на завръщането им.

Гневът на Йегер пламна отново.

— Влизали са в апартамента ми?

Старецът въздъхна.

— Да. Екстремните времена не оправдават екстремни мерки, но може би ще намериш в сърцето си сила да им простиш.

Йегер сви рамене. Най-вероятно с времето наистина щеше да им прости.

— Люк и Рут ще се върнат — прошепна чичо Джо с настоятелност, граничеща с ярост. — Вземи тениската, Уил. Върни я в килера.

Той сграбчи с изненадваща сила ръката му.

— Рут и Люк ще се приберат у дома.