Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (99)

96.

Примигващите коледни светлини от висящите лампи покрай противопожарната стълба на жилищната сграда от кафяв пясъчник проблеснаха на сантиметри край прозорците на кабината на хеликоптера, когато се устремихме към автосалона, където току-що бе връхлетял водещият седан от колоната.

Гледах смаяно отгоре изпочупените стъкла и разкъсания метал, мигащите полицейски светлини, притичващите полицаи.

„Още един тежък ден — помислих си, опитвайки се да осмисля налудничавата гледка, на която току-що бях станал свидетел, — поредното бойно поле“.

Обърнах се наляво, за да не гледам повече хаоса в автосалона точно когато останалите четири автомобила се оттеглиха към опразненото кръстовище на магистралата „Уест Саид“, близо до река Хъдсън.

Те не намалиха скоростта!

Казах си, че ще се опитат да завият в последната секунда и ще продължат през барикадата. Полицаите, дежурещи край загражденията, сигурно си бяха помислили същото, защото трима или четирима от тях отскочиха настрани.

Оказа се обаче, че всички сме се излъгали.

Светът сякаш притъмня, докато аз само наблюдавах безпомощно тази сцена. Притокът на адреналин, както и недостигът на сън, злоупотребата с кафе и стресът накрая си казаха думата. Помислих, че халюцинирам.

Черните седани не се отклониха нито наляво, нито надясно. Все едно се плъзгаха по релси, когато полетяха направо към мантинелата, ограждаща реката Хъдсън.

Дори отвътре, от хеликоптера, чух как предните гуми на двете коли експлодираха като шрапнели, когато се блъснаха във високия бетонов бордюр, издигащ се пред оградата. Седаните като че ли се сгърчиха и се слегнаха, после литнаха високо нагоре и се стовариха върху загражденията.

Стоманените вериги се разкъсаха като салфетки и внезапно автомобилите се озоваха във въздуха над вледенената река. Чу се звук все едно стоманена ламарина рухна върху бетонов под, когато и двете коли едновременно паднаха във водата, почти вертикално, с предниците надолу. Не знаех какво бях очаквал досега.

Във всеки случай не и масово самоубийство.

— Те са в реката! — чух нечий вик по радиостанцията. — Всички шест коли са в Ийст Ривър! Пълна лудница. Това не може да се случи. Но току-що стана.

Помислих си, че този рапорт е от полицая, наблюдаващ земята под мен, но в следващия миг осъзнах, че говореха за другите коли. За онези, които се бяха насочили на изток.

Всички коли с похитителите бяха паднали в двете реки!

Хеликоптерът вече се снижаваше към водата, докато аз напрегнато се взирах в нея. Пристигнахме точно навреме, за да видим как стоповете на автомобила изчезнаха под повърхността на водата.

— Снижи колкото можеш повече! — изкрещях на пилота, докато пристягах дрехите си и отмествах резето на вратата на хеликоптера. Студеният вятър връхлетя с вой кабината, когато се наведох над накъдрената от вятъра сивееща вода.

— Обади се по радиото на пристанищната охрана — казах аз.

И полетях надолу.