Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (4)

1.

Ето какво ще ви кажа: по така наречените главни улици в Ню Йорк единственото по-трудно нещо от това да хванеш свободно такси в дъжда е да привлечеш вниманието на тълпата. А ние успяхме да накараме хората да се извръщат след нас в този мрачен, сив декемврийски следобед.

Ако нещо можеше да трогне закоравелите души на обитателите на Голямата ябълка, навярно това беше гледката на сплотения клан Бенет. Семейството се състоеше от: тригодишната Криси, четиригодишната Шона, петгодишния Трент, близначките Фиона и Бриджет (на седем години), осемгодишния Еди, деветгодишния Рики, десетгодишната Джейн, единадесетгодишния Брайън и дванадесетгодишната Джулиана. Всички те бяха издокарани в най-хубавите си неделни дрехи и крачеха зад мен, подредени според годините си.

Предполагам, че би трябвало да се чувствам горд, задето появата ни доказа, че млякото на човешката доброта^[1] не е пресъхнало напълно в преситените сърца на обитателите на нашата метрополия.

Но в този момент умилените изражения и топли усмивки, които получавахме от тикащите детски колички гувернантки, от работниците по строителните скелета, както и от уличния продавач на хотдог до изхода на метрото край „Блумингдейл“, изобщо не достигаха до съзнанието ми.

Имах прекалено много грижи на главата.

Единственият нюйоркчанин, който май не изпитваше желание да пощипва децата по бузите, беше един старец в болничен халат, който криеше цигарата си в шепа, докато тътреше след себе си своята интравенозна система по пътя, съвпадащ с нашия, т.е. към главния вход на крилото за лечение на болните от рак, или както го наричаха официално — Център за лечение на рака към нюйоркската болница.

Предполагам, че и той си имаше доста грижи.

Нямах представа откъде нюйоркската болница набираше персонала, работещ в крилото за лечение на болните от рак, но предполагах, че някой от техния отдел „Човешки ресурси“ е проникнал в картотеката на свети Петър и е откраднал от него списъка със светците. Непресекващото им състрадание и внимание, с които се отнасяха към мен и семейството ми, ме изпълваха с уважение и благодарност към тях.

Но при все това ми струваше огромно усилие да вдигна глава и да кимна вяло на поздрава им, докато минавах покрай гишето на рецепцията, където дежуреше вечно усмихнатият Кевин и добрата като ангел старша сестра Сали Хитчинс.

— О, Том, виж — обърна се към мъжа си пред асансьора някаква жена на средна възраст, очевидно посетителка. — Един учител довел учениците си да пеят коледни песни на болните. Не е ли мило? Честита Коледа, деца!

Често ни се случваше да чуваме подобни реплики. Аз съм американец от ирландско потекло. Моите деца обаче — всичките осиновени, — са от пълния спектър на нациите. Трент и Шона са афроамериканци; Рики и Джулия — латиноамериканци; Джейн е корейка. Неслучайно любимото шоу на най-малката ми дъщеря е „Вълшебният училищен автобус“. Когато донесохме вкъщи дивидито, тя възкликна: „Тате, ами това шоу е за нашето семейство!“

Дайте ми една червена перука и аз с моите метър и осемдесет и осем тутакси ще се превъплътя в ролята на г-жа Фризъл^[2], още повече че и тя като мен тежи деветдесет килограма. Определено не приличам на това, което всъщност съм — старши детектив от отдел „Убийства“ към нюйоркската полиция. Експерт съм по справяне с тежки престъпления и водене на преговори, готов да помогна, на когото и да е.

— Момчета и момичета, знаете ли песента „В полунощ ще се изясни“? — продължи да настоява жената, която се бе лепнала за нас. Тъкмо се канех да изясня заблудата й с някоя по-остра реплика, когато Брайън, моят най-голям син, забеляза колко съм ядосан и побърза да се намеси:

— О, не, мадам. Съжалявам. Не я знаем. Обаче знаем „Джингъл белс“.

През целия път до омразния пети етаж моите деца въодушевено пееха „Джингъл белс“, а когато излизахме от асансьора, видях сълзи на щастие в очите на жената. „Тя също не е тук за удоволствие“ — осъзнах аз, а моят син заглади неловката ситуация по-добре, отколкото би го сторил някой опитен дипломат от Обединените нации. И със сигурност много по-добре от самия мен.

Искаше ми се да го целуна по челото, но отлично знаех, че единадесетгодишните момчета биха убили човек и за по-незначителна ласка, затова само го тупнах мъжки по гърба. След което завихме по следващия бял коридор, тънещ в мълчание.

Криси, обвила ръка около талията на Шона — „моята най-добра приятелка“, както тя я наричаше, — поде втория куплет от „Рудолф, еленът с червения нос“, докато ние преминавахме покрай стаята на сестрите. Най-малките от момичетата, накипрени с най-хубавите си роклички и коси, вързани на опашки, благодарение на сръчността на по-големите им сестри Джулиана и Джейн, спокойно можеха да бъдат взети за статуетки от популярните детски порцеланови фигурки за подаръци.

Децата ми са страхотни. Всъщност направо невероятни. Като всички останали напоследък се справяха с толкова много неща, че понякога просто не беше за вярване.

Предполагам, че тъкмо това ме вбесяваше.

В края на втория коридор, по който завихме, призрачно слаба жена в рокля на цветя, дето надали тежеше повече от четиридесет и пет килограма, с шапка с емблемата на „Янките“ върху напълно остриганата си коса, седеше в инвалидна количка до отворената врата на болнична стая 513.

— Мамо! — развикаха се децата и двадесет крака изведнъж затрополяха като буря сред тишината в болничния коридор.