Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (18)

15.

Бях малко като в безтегловност, което бе моето обичайно състояние напоследък, откакто Мейв се разболя. Още бях замаян, докато набързо преброих хлапетата и подкарах микробуса от зеления навес пред нашата сграда. Вече бе осем и четиридесет и една, така че разполагахме точно с четири минути да се завлечем до „В името божие“ на Амстердам авеню, за да не бъде наказано някое от децата заради закъснение за учебните часове.

От прозореца на таванската ни стая се виждаше училището, намиращо се на Деветдесет и седма улица, недалеч от високата сграда на юридическата кантора „Сполдинг“. Ала всеки от запознатите с пиковия час на сутрешния трафик в Манхатън ще ви потвърди, че ако успеете да преминете за четири минути през две пресечки, значи сте имали голям късмет.

Разбира се, че можех да ги оставя да отидат пеша до училището. Джулия, Брайън и по-големите деца бяха доказали, че са способни да се грижат за себе си. Само че точно сега исках да бъда с тях, колкото бе възможно повече време, за да знаят, че не са изоставени.

Освен това отскоро започнах да изпитвам отчаяна необходимост по-често да бъдат с мен.

Всъщност единственото, което ме възпираше да надраскам извинителни бележки, за да ги освободя от училище, бе сестра Шийла — строгата директорка. Задникът ми цял живот нямаше да забрави скамейката за наказаните ученици.

Стигнахме до ъгъла на училището на авеню Амстердам в последната минута. Изскочих от кабината и разтворих със замах плъзгащата се врата на нашия семеен автомобил — микробус от клас „Супер Дюти“, дванадесет местен, най-големия от всички ванове на „Форд“. Бях успял да го купя от един аукцион за полицейски автомобили. Минивановете бяха само за майки от предградията с две или най-много три деца, докато моята нюйоркска многонационална фамилия Бенет се нуждаеше от по-сериозно транспортно средство.

— Бегом към класните стаи! — изкрещях, щом измъкнах хлапетата и ги строих на тротоара.

Шона тъкмо наближаваше, когато сестра Шийла протегна ръка към резето на масивната дъбова врата, за да я затвори и залости отвътре. Успях да видя обаче как в последния момент сбръчканата възрастна монахиня огледа улицата и ме измери със строг, въпросителен поглед, готов да прерасне в изпепеляващ.

Гумите изсвириха пронизително, когато подкарах с пълна газ, за да напусна по-бързо сцената.