Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (91)

88.

По улиците почти нямаше движение, защото бе сутринта на Коледа, така че успях да стигна до катедралата „Сейнт Патрик“ за рекордно кратко време. Дори пешеходците и репортерите бяха значително оредели, но аз не можех да се отърся от предчувствието, че след като приключат с отварянето на подаръците си, отново ще се завърнат в очакването на поредната кървава сцена.

Тъкмо прекосявах площада пред номер 630 на Пето авеню, когато един Дядо Коледа в червен костюм мина покрай мен с поднос с кафе и провесен на ремък през гърба автомат. Всъщност беше не кой да е друг, а самият Стив Рено.

— Къде ще отнесеш тези подаръци, Дядо Коледа? Във Фалуджа ли? — попитах го.

— Просто се опитвам по някакъв начин да поддържам духа на момчетата, Майк — отговори ми Рено през пищната си брада от памук.

— Е, тогава твоята работа е по-тежка от моята — кимнах съчувствено.

Пол Мартели едва не се блъсна в мен, когато излязох от асансьора на етажа, запазен за командния център.

— Успяхме, Майк — съобщи ми той. — Преди минути получихме последните вноски. Вече разполагаме с цялата сума. Парите са готови за изпращане.

— Има ли някакъв шанс да ги проследим? — заинтересувах се аз. Мартели сви рамене.

— Знаем само, че трябва да бъдат внесени по сметка на Кайманите. Разбира се, после веднага ще ги прехвърлят по електронен път, а след това някъде другаде. Накрая евентуално можем да приложим значителен натиск по политическите канали, за да получим информация от банката на Каймановите острови къде са изпратили парите, но дотогава те вече ще са прехвърлени в някоя друга кодирана сметка в швейцарска банка или дявол знае къде. Момчетата от финансовите престъпни кръгове, онези, дето ги наричат „белите якички“, ще се погрижат за това. Ако въобще успеем да проследим пътя на парите, ще ни е необходимо доста време.

„Е, поне сме събрали сумата“ — казах си аз. И това бе нещо.

Обърнах се, когато командирът Уил Матюс излезе от заседателната зала. Потрепнах, като видях небръснатото му лице и зачервените му очи. По всичко си личеше, че като подарък за Коледа май е получил само ядове.

— Готови ли сме да продължим? — обърна се Уил Матюс към Нед Мейсън. Той се изправи, затули с длан микрофона към телефона и обясни:

— Банките чакат последната ти дума. — Мейсън също имаше вид на човек, който с нетърпение очаква всичко това да приключи. Не ни беше от голяма полза, но поне се навърташе наоколо като наблюдател.

Уил Матюс свали шапката си и впи нокти в нея, преди да поеме телефона.

— Говори Уил Матюс, директорът на нюйоркската полиция. Дяволски ми е неприятно да ви го кажа. Изпратете парите.

Последвах шефа си обратно в заседателната зала и останах до него, докато той мълчаливо съзерцаваше катедралата.

Най-после се обърна към мен.

— Обади се по телефона още веднъж на онези копелета, Майк. Кажи им, че ще получат проклетите си пари. Да пуснат онези нещастници да си вървят по домовете.

— Как, според теб, ще се опитат да се измъкнат? — попитах го накрая аз.

— Предстои ни да видим, Бенет — отвърна Уил Матюс, вперил злобен поглед през Петото авеню. — Напрежението ме съсипва.