Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (110)

107.

Когато на следващата сутрин влязох в офиса, телефонът на бюрото звънеше.

Вдигнах слушалката и чух познат глас, който определено не очаквах.

— Обажда се Кати Калвин, репортер от „Ню Йорк Таймс“. Мога ли да говоря с детектив Бенет?

Поколебах се дали да не отвърна на безскрупулната и язвителна драскачка No hable inglés^[1], или просто да затръшна слушалката.

— Отнася се за похищението на заложниците — побърза да уточни тя.

— На телефона е Бенет. Наистина се уморих от тези игри, Калвин — отвърнах й с доста груб тон. — Особено с теб.

— Майк — жизнерадостно зачурулика репортерката, — моля те да ме извиниш за онази статия. Сам знаеш каква каша беше. Пък и главният ми редактор ми дишаше във врата и въобще… Господи, какви ги говоря? Без извинения. Издъних се и много съжалявам, дължа ти услуга. Наистина. Чух за жена ти. Моите най-искрени съболезнования на теб и на децата ти.

Замълчах, питайки се дали тази репортерката от „Таймс“ пак не ме разиграваше. Все пак звучеше действително искрено, но аз си оставах нащрек. Тя бе направила така, че аз и цялото ни полицейско управление да изглеждаме като пълни глупаци. От друга страна обаче, бе твърде полезно някой репортер на „Ню Йорк Таймс“ да ти дължи услуга.

— Приеми извинението ми, Майк — отново опита да ме умилостиви Кати Калвин. — Чувствам се като мръсница.

— Е, поне го осъзнаваш — отбелязах.

— Усещам, че някой ден ще станем приятели — забързано заговори Калвин. — Причината, поради която ти се обаждам, е свързана с интервютата, които исках да взема от отвлечените знаменитости. Е, не се справих особено добре, защото не успях да се свържа с голяма част от жертвите заради адвокатите и агентите им. Както и да е. Говорих с онзи активист от движението за граждански права, преподобния Солстис. И знаеш ли какво ми каза той?

Знаех само, че този расист и демагог Солстис бе известен най-вече с едно: мразеше ченгетата.

— Слушам те със затаен дъх — рекох язвително.

— Той смята, че похитителите са били полицаи — продължи Калвин. — Обаждам ти се, за да те информирам. Както и да те уведомя, че отказах да публикувам подобни глупости. Разбра ли? Виждаш ли, че не съм чак толкова лоша.

— Добре — казах аз. — Оценявам обаждането ти.

След като затворих, се облегнах на стола си, замислен за обвиненията на Солстис. Въпреки че този свещеник бе прочут със спорните си оценки, притежаваше достатъчно разум, за да осъзнае, че се нуждае от нещо дръзко и възмутително, за да привлече всеобщото внимание към себе си. Така че какво знаеше този Солстис? Дали беше нещо важно? Дали и той не бе въвлечен по някакъв начин в заговора?

Обадих се на Кати Калвин и поисках от нея телефонния номер на Солстис.

Свещеникът ми отговори още при първото позвъняване.

— Здравейте, преподобни. Обажда се детектив Майкъл Бенет от нюйоркската полиция. Разследвам похитителите. Разбрах, че имате хипотеза по случая. Бих искал да я чуя.

— Ха! — енергично възкликна Солстис. — Хипотеза ли? Глупости. Отлично зная какви ги вършите. И какво се опитвате да представите пред хората. Вече сте започнали.

— И какво точно си мислите, че вече съм започнал, преподобни?

— Занимавате се с това, в което най-много ви бива вас, негодниците. Да замитате истината под килимчето. Слушайте, човече, аз зная. Бях вътре. Познавам ченгетата. Само професионалисти като вас можеха да организират цялата работа. О, да, а после всички да се изплъзнат. Колко удобно. Просто сте ги пуснали да избягат, мога да се обзаложа за това. Вие, ченгетата, скроихте цялата работа, а сега се опитвате да я прикриете. Както винаги досега.

Възможно ли бе това да се окаже истина? Силно се съмнявах. Обаче преподобният Солстис повдигна два сериозни въпроса: откъде похитителите знаеха толкова много за нашата тактика, прилагана по време на обсадата? И как така винаги узнаваха какво ще предприемем срещу тях?