Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (13)

10.

Когато лимузината му най-после спря пред шумните тълпи, струпани около катедралата „Сейнт Патрик“, Джон Руни изпадна в леко колебание. Като водещ актьор в последната класация на Холивуд той бе длъжен да уважи преданите си фенове, които постоянно очакваха интересни събития около него. Повечето от тях бяха съвсем обикновени хора, които просто искаха да му демонстрират подкрепата и одобрението си. А той определено ги предпочиташе пред онези пиявици, папараците, дето дебнеха по всяко време, където и да е.

Но сега, докато оглеждаше оживените им лица и вдигнатите мобилни телефони, за да го снимат, той малко се притесни. Имаше нещо извратено в присъствието на толкова много правостояща публика на едно погребение, макар и на безспорно високопоставена личност.

За негов късмет страната на катедралата откъм Пето авеню беше отцепена само за виповете. Преди да се покаже на тротоара, Руни изчака да слезе от лимузината Големия Дан — личният му телохранител. Представителите на пресата — повечето от тях официални пратеници на най-влиятелните медии — вече се бяха подредили от двете страни на стъпалата и главния вход на катедралата.

Костваше му значително усилие да не се извърне назад, когато някой от струпаните по Петото авеню се провикна зад гърба му: „Пак си го вдигнал бе, пич?“ Това бе ключовата фраза от последния му комедиен хит.

Но не успя да устои на подканващите погледи на светските хроникьори, списващи най-жадно четените колони на таблоидите, тълпящи се край двете страни на входа на катедралата. Адреналинът му рязко се покачи, когато първата фотосветкавица заслепи очите му. Вдигна глава към сивеещото зимно небе и колебливо се почеса.

Едва сега Руни се реши да пусне в действие първата си за деня неотразима усмивка.

— Не зная дали идеята да ме снимате, е уместна — заговори той с добре шлифования си небрежен тон. — Някой тук да е чул в днешната прогноза за времето да се очакват светкавици?

Огледа набързо редиците от най-изтъкнатите репортери. Ала следващата шега заседна на гърлото му, когато зърна смръщеното от неодобрение лице на красива брюнетка, застанала до самия вход на катедралата. Разбира се, тя имаше право. Какъв долен мръсник бе той, жадуващ навсякъде да печели вниманието на тълпите. Да парадира суетно с появата си на едно погребение.

Руни моментално надяна на физиономията си маската на прискърбието и едва тогава прекрачи прага на величествената църква.

Още от входа забеляза как всички от задните скамейки се заобръщаха към него и любопитно го оглеждаха, докато той връчваше поканата си на мъжа от охраната в червеното сако.

„Да, аз съм. Тук съм“, каза си Руни, силно раздразнен. Това бе една от многото страни на славата, отдавна превърнала се в неотменима част от живота му. В реалния свят, в някой ресторант или на някое летище, се чувстваше неловко, докато околните го зяпаха с ококорени очи. Сякаш хората постоянно искаха нещо от него. Ала какво? Той все още не знаеше отговора. Подозираше, че и те самите не го знаят. Хората смятаха, че звездите носят тъмни очила, за да се прикрият, но те всъщност ги слагаха, за да избегнат контакта с погледите на тълпата.

Руни се извърна назад към входа на катедралата, щом чу зад гърба си щракането на фотоапаратите като гневно свирене на метални щурци.

„О, я виж кой още бил тук!“

Линда Лондон, двадесетгодишна звезда от телевизионно риалити шоу, пристигна почти едновременно с Мерседес Фриър, двадесет и една годишна, яко напомпана поп дива. Какво друго би могло да се очаква от суперпопулярни красавици, дуещи се като балон от дъвка. Руни знаеше, че само фактът, дето двете дами споделяха едно и също парче тротоар, е достатъчна новина за вестникарите.

Но това, което напълно влуди фоторепортерите, бе, че и двете носеха еднакви черни вдовишки костюми с твърде къси поли. Лицата им бяха забулени с воалетки.

И за да станат нещата още по-интересни, от своята неприлично дълга лимузина изскочи Чарли Конлан, рок легендата на седемдесетте, който изкачи стъпалата на църквата с гъвкавата походка на манекен. Високият, самоуверен мъж вече наближаваше шестдесетте, но все още изглеждаше много добре. Когато влезе в преддверието, Чарли свойски стисна ръката на Руни.

Чарли беше съчинил и изпял трите магически песни за детското филмче, в което Руни бе играл главната роля предишната година. Тогава двамата направиха кратка обиколка за промоцията на филма. През цялото време Конлан не престана да се усмихва, докато раздаваше щедри бакшиши на всеки келнер, портиер или шофьор на лимузина, изпречил се на пътя им. Наляво и надясно раздаваше автографи. Дори папараците го харесваха.

— Какъв шибан цирк, а? — избъбри Чарли със своя патентован хриплив глас. — И ти си един от клоуните, нали, Джони?

— Ако аз съм клоун, то ти си шефът на манежа — засмя се Руни, като издебна мига, когато фотоапаратите не бяха насочени към тях.

От тълпата навън долетя още един залп от приветствени възгласи. Пред катедралата спря розовата лимузина „Линкълн Таун Кар“, служеща като запазена марка на Юджиния Хъмфри.

— Стига, хора, стига — сгълча тълпата харизматичната водеща на токшоуто „Кралицата на Ел Ей“. — Това е погребение, а не раздаване на наградите „Ейми“. Покажете поне малко уважение, моля.

Невероятно, но тълпата тутакси притихна.

— Юджиния диктува правилата — обади се някой и това като че ли беше самата Божия истина.