Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (36)

33.

Чарли Конлан чакаше реда си на опашката за своето „интервю“ пред една от скритите зад пурпурна завеса изповедални откъм южната пътека.

Ако питаха него, ситуацията му се струваше мелодраматична. Тези маски и раса̀ по-скоро издаваха някаква хитроумна тактика за сплашване. Сякаш похитителите се опитваха да се възползват от готическата атмосфера, царуваща в катедралата, за да всеят още повече страх в хората, да ги объркат и да ги изкарат от равновесие. Всъщност доста интелигентна тактика. Конлан знаеше, че повечето рок легенди, също като него, са доста мекушави личности. Ала малцина имаха минало като неговото. Пропуските в житейското си обучение, което бе получил по тесните бедняшки улици на центъра на Детройт, бяха попълнени от продължителния му престой в „Хилтън“ в Ханой^[1] през 1969 г.

Конлан се стегна, когато вратата от тъмно дърво най-после се отвори и отвътре излезе една жена. Веднага я позна — беше Мерилин Рубинщайн, току-що приключила със своето „интервю“. Външният вид на младата актриса го потресе. Русата й коса се бе сплъстила от потта, а очите й бяха изцъклени, сякаш току-що бе станала свидетел на нещо ужасяващо.

Докато похитителите я отвеждаха, тя видя, че Чарли Конлан я гледа със зяпнала уста.

— Направи това, което ти кажат — посъветва го шепнешком.

— Следващият — подкани го с отегчен тон излезлият до вратата пазач от групата на похитителите. — Това се отнася за теб, тузар.

Чарли Конлан се поколеба за миг, но после пристъпи през коридора с мраморен под и влезе в стаята.

Ала това не бе изповедалня, тутакси се досети той. Това бе стаичката на охраната: няколко сгъваеми стола и една маса. Край една от стените имаше метално бюро, а върху него — кафемашина и редица от радиопредаватели, оставени за зареждане на батериите им.

До металната маса в средата на стаята седеше Джак, предводителят на похитителите. С махване на ръка той посочи на Чарли Конлан да седне на стола край отсрещната страна на масата.

— Моля, господин Конлан, настанете се. Впрочем аз съм запален ваш почитател.

— Благодаря — отвърна рок звездата и седна на стола.

Върху масата между тях имаше само два предмета: чифт белезници в найлонова кесия и руло е изолирбанд.

Чарли Конлан ги изгледа мълчаливо, опитвайки се да потисне надигащия се страх: „Гледай с нищо да не се издадеш, Чарли. Постарай се да се държиш на ниво“.

Джак вдиша от скута си листата, закрепени към картонена подложка, и щракна с писалката си.

— Добре, господин Чарли Конлан — продължи с по-хладен тон. — За да улесним процедурата, направо ще ви запитам за имената и телефонните номера на хората, които се грижат за вашите финанси. За всички ПИН кодове и за други кодове достъп, необходими за влизане в сметките ви, пароли, такива неща, защото те ще ни бъдат от голяма полза.

Конлан се насили да се усмихне, когато срещна погледа на Джак.

— Значи всичко е само заради парите? — попита той.

Предводителят на похитителите отново почука с писалката си върху листата и смръщи вежди.

— Нямам време за празни приказки, господин Конлан — сряза го Джак. — Ще ни сътрудничите ли, или не? Давам ви последен шанс.

Чарли Конлан реши, че трябва да си изясни за какво точно опитват да се спазарят с него.

— Оставете за секунда да си помисля — рече той и затърка брадичката си с върховете на пръстите си. — Хмм, м-даа. Мамка му, май няма изход, така ли?

Джак бавно измъкна белезниците от найлоновата кесия и се надигна от стола си. Заобиколи Чарли Конлан, застана зад гърба му и чевръсто, с професионална сръчност му надяна белезниците.

Конлан стисна челюсти, очаквайки първия удар. Беше преживял вадене на зъби с клещи. Надяваше се това дребно копеле, което се правеше на Наполеон, да няма много сила.

Обаче удар не последва.

Вместо това се чу някакво бързо прошумоляване и найлоновата кесия се оказа нахлузена на главата на Чарли.

После се чу шумът от развиването и залепването на изолирбанда. Налягането в кесията започна да се увеличава при дишането му заради силното уплътнение около врата му, стегнато като примка. Потта веднага започна да се отделя от порите на кожата му. Лентата от изолирбанд се впи в шията му подобно на мокра връв. Изпаднал в паника, той инстинктивно задиша още по-учестено, което само влошаваше още повече състоянието му.

— Малко е горещо там вътре, нали, корав задник? — ехидно го попита Джак през пластмасовата мембрана, предвидливо монтирана на кесията близо до ухото на Конлан.

Чарли Конлан започна да се задушава: „О, Господи. Не, за бога. Само не и това!“

Джак седна на стола си, прозина се и кръстоса крака, докато отсреща Конлан вече започваше да се мята в конвулсии. След броени секунди, сторили се цяла вечност на Чарли, предводителят на похитителите погледна часовника си.

— Искаш ли да се подпишеш за моята програма „Кеш срещу кислород“? — попита той. — За да не ти дойде твърде нанагорно.

Найлоновата кесия прошумя силно в ушите на Чарли, когато закима усърдно.

Джак се пресегна през масата и изведнъж свеж въздух навлезе в кесията, когато той проби с пръста си малка дупка в нея.

— Мислех си, че „Бийтълсите“ са ти повлияли, Чарли — рече Джак усмихнат, докато трополеше с пръсти по масата. — Хайде! Не си ли спомняш? „Няма нищо по-хубаво от свободата“?

Конлан простена и клюмна глава върху масата. Листата се плъзнаха под брадичката му. Върху тях се озова и писалката.

Заедно с нахлуващия в него живителен кислород две мисли споходиха замаяния мозък на Чарли Конлан, докато повдигаше писалката. Първата беше молитва. А втората — ругатня.

„Мили боже“.

„Ние сме напълно прецакани“.