Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (59)

56.

Точно в осем и двадесет и девет минути Чистника постави чашата с кафето си върху ледената полица в уличната телефонна будка на кръстовището на Петдесет и първа улица и Мадисън авеню.

Макар че си бе взел най-обикновено кафе от онези преносими лавки, които отдалеч приличаха на подвижните химически тоалетни, се почувства ободрен, като отпи първата сгряваща глътка.

Между сградите на Петдесет и първа улица, които изглеждаха пепеляви, сивеещото утринно небе напомняше за гигантски прозорец с мръсно, отдавна немито стъкло. Светлината бе прекалено слаба, за да освети по-добре притъмнелите сводести прозорци на „Сейнт Патрик“ на отсрещния ъгъл на барикадираната улица.

За миг Чистника се усмихна, докато вкусваше евтиното кафе, прекалено горещо, прекалено долнопробно, а хапещият студ атакуваше лицето му. В далечината неспирно отекваше бръмченето на дизеловите генератори, домъкнати от полицията за осветяването на отцепения район. Като по даден знак някакъв скитник се измъкна изпод купчината парцали, стари вестници и кашони — внушителна купчина край тротоара, една пресечка по-надолу, и издуха шумно носа си в канализационната решетка.

„Ех, да! Утрин в типичния нюйоркски стил“ — каза си Чистника, като посегна към телефонния автомат. „Ще е истински шок да затънеш в цялото това сиво и отблъскващо блато на мизерията“, замисли се той. Но ако постигне целта си в най-скоро време да притежава седемцифрена банкова сметка, все ще успее да открие начин как да изплува.

— Какво става? — изрече един глас.

— Все си същият стар Джак, драги мой — приветливо заговори Чистника. — Виждаш ли новата каравана отпред? Пристигнаха и онези от Отряда за спасяване на заложници.

— Точно за това ги говоря — изрече задъхано Джак. — Всичко се развива точно според сценария.

— И как са твоите питомци? Приятно ли прекараха нощта?

— Богаташите не са като теб и мен — отвърна Джак. — Те са милиарди пъти по-кекави от нас. Честно казано, щях да се озоря повече, ако бях завзел детска градина.

— Не ти ли казах? — припомни му Чистника.

— Каза ми — съгласи се Джак. — Каза ми. Но все пак бъди нащрек. И се придържай към плана.

Връзката прекъсна. Чистника постави слушалката на вилката и се подсмихна, когато отвън преминаха двама униформени полицаи. В подпухналите им очи се четеше отчаяние, сиво като утрото.

Когато затвори очи, във въображението му изплува огромна, окъпана от слънчеви лъчи баня, километри блестящ мрамор; джакузи с надигаща се пара; внушителна пирамида от безупречно сгънати кърпи за баня под прозореца, през който се вижда синьо-зеленото море.

Вдигна отново чашата с горещото кафе и се обърна към катедралата. Сред оскъдната светлина се виждаха гълъбите, прелитащи около острите върхове на двете кули. Стомахът му се сви, като си припомни как баща му ги пускаше да хвърчат от покрива на тяхната жилищна сграда в Бруклин.

„Ако никога повече не видя тези летящи твари, нито онова жалко подобие на баща — помисли си Чистника, — ще умра като много щастлив човек“.

После примигна, за да прогони този ненадейно връхлетял го спомен. Надигна и разклати чашата с кафето срещу катедралата, за да я прекръсти като свещеник, раздаващ благословия.

— Може би наистина трябва да бъда благодарен на бога — каза си Чистника — заради подаръците, които очаквам да получа.