Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (76)

73.

Джак седна на стъпалата пред високия олтар, стиснал между зъби антената на мобилния си телефон. Беше зарязал цигарите преди осем години, но сега сериозно обмисляше дали отново да не пропуши. Знаеше, че операцията ще е напрегната. Дори бе предвидил, че противникът ще се опита да проникне в катедралата.

Това обаче бе само на теория. „Но реалността е съвсем друго“, помисли си Джак. Кръвта запулсира в слепоочията му, докато оглеждаше многобройните прозорци наоколо за някой скрит снайперист. Имаше чувството, че главата му се е превърнала в нещо като мишена.

„Дали пък не ги притиснах прекалено много — запита се той, вперил поглед в покрития с националното знаме ковчег на Първата дама. — Може би сега ще се втурнат да щурмуват катедралата, независимо от пленените знаменитости“. С убийството на кмета искаше да им покаже с кого си имат работа, но сега се чудеше дали не беше прекалил.

В ушите му още отекваха жалките стенания на Андрю Търман, когато Джак заби ловджийския си нож в гърба му. Светците от изрисуваните прозорци сякаш се взираха строго в него. Странните им безжизнени очи преливаха от сурово неодобрение.

„Не, не, не — повтори си Джак и се подсмихна подигравателно. — Никакво размекване“. Знаеше какво трябва да се направи и го правеше. Убийството на кмета не беше нищо особено. Само част от плана, който щеше да го направи много богат. „Освен това този задник със сигурност си го заслужаваше“, припомни си Джак.

Имаше време, когато Джак отчаяно се нуждаеше от помощта на кмета, но онзи го бе оставил с празни ръце. „Ето че сега дойде и редът на Негово Кметско Величество“, кимна на себе си с доволна усмивка похитителят.

„А ще има още убийства, преди всичко това да приключи“, каза си Джак. Това поне беше сигурно.

— Джак, ела тук! — разнесе се глас по радиостанцията.

— Какво има сега? — попита той.

— Веднага се върни в параклиса! — заповяда му гласът от радиотелефона. — Една от тлъстите риби падна и сега се преструва, че не може да се изправи.

Джак поклати глава и недоволно изсумтя. Момчетата много ги биваше да се справят с какви ли не напечени ситуации. Имаха здрави нерви, бяха му сляпо предани и покорни. Но да ги накараш да вземат сами решение, дори и за най-дребното, беше все едно да искаш от тях да сътворят някое чудо.

Натисна бутона на мобилния си телефон.

— Тръгвам към вас — каза той и се изправи.

„Само не пак“ — помисли си Джак, когато стигна до парапета около задния параклис.

Още една от важните клечки лежеше просната на мраморния под.