Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (44)

41.

Чистника потръпна от отвращение, докато опипваше с ръкавицата си стената зад уличния телефонен автомат в будката на северозападния ъгъл на Петдесет и първа улица и Мадисън авеню. Очите му се насълзиха от възкиселото зловоние на застояла урина, лъхащо откъм основата на колоната за телефонния апарат. Къде, по дяволите, беше устройството?

„На най-неудобното място“ — помисли си той, докато пръстите му най-после напипаха скритата в найлонова кесия жица зад стоманената кутия.

„Още едно късче от мозайката“ — отбеляза той, докато свързваше апарата на телефонната компания към двата скрити цветни проводника. Преди три седмици неговите момчета успяха тайно да изтеглят телефонните проводници през водосточната тръба от партера на катедралата към отвора, пробит там за кабелите на телефонната инсталация, а оттам ги продължиха до уличния автомат. Имайки пълното основание да очакват, че всички мобилни телефони и кабелни телефонни мрежи в района ще бъдат подслушвани, те решиха да си прокарат своя, никому неизвестна линия за свръзка.

Преди да приближи слушалката до ухото си, Чистника погледна часовника си.

Точно в 6 часа се чу пращене по импровизираната телефонна линия, докато един от похитителите от другия край свързваше към нея обикновена деветволтова батерия, за да я захрани. Вместо да разчитат на най-върховните постижения на модерните комуникации, те предпочетоха да надхитрят онези задници, като заложат на много по-остарелите, но сигурни класически методи. Той бе обмислил всички етани на плана чак до драматичната кулминация и измъкването от катедралата — главозамайващо дързък финал, както сам си признаваше.

Чистника започна тихичко да подсвирва мелодията на химна „О, елате всички вие при Младенеца“ — любимата му коледна песен.

— Къде си, Джак?

— Къде бих могъл да бъда? Как изглеждат нещата отвън? — заговори го Джак.

— Когато изпрати първата група заложници — отвърна с усмивка Чистника, — те направо се шашнаха и не знаеха какво да правят. Същото беше и с освобождаването на Хопкинс. Още клатят глави от недоумение.

— Ето това исках да чуя — зарадва се Джак.

— Как вървят интервютата с тузарите?

— Много обещаващо. Събрахме доста информация — докладва Джак. — Въпросът сега е дали силите на реда ще останат шашнати достатъчно дълго, за да имаме време да изпълним плана.

— Съдейки по видяното досега — засмя се Чистника, — ще има да си чешат недоумяващо главите чак до следващата Коледа.

— Извинявай, че не ми е толкова смешно — студено отсече Джак, — но има причина. Нещата оттук хич не изглеждат чак толкова розови с всички онези оръжия отвън, насочени към нас.

— Всеки един от нас си има определена роля в тази игра, Джак — опита се да го успокои Чистника. Много добре знаеше, че Джак — партньорът му в престъплението — беше роден невротик. Което не беше най-привлекателното му качество.

— Хубаво, но ако бях на твое място, щях да се подсигуря допълнително, та да не сгафя с репликите — додаде Джак със заплашителна нота, преди да прекъсне връзката по тайната телефонна линия.