Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (111)

108.

На остров Райкърс^[1] в Бронкс имаше десет затвора, приютяващи около седемнадесет хиляди затворници. Спокойно може да се каже, че това бе един малък град със своите училища, болници, спортни площадки, църкви и джамии, магазини и аптеки, бръснарници, депо за автобуси. Дори имаше и автомивка.

На следващата сутрин се появих там още в ранните часове, отново изпълнен с надежди. През нощта ме осени една идея и сега имах възможността да я реализирам.

Малко след осем вече крачех към пропускателния пункт, където позволяваха на посетителите, пристигнали на свиждане, да оставят наркотиците си и оръжията си без опасения от наказателни мерки. Не носех със себе си нито едното, нито другото, затова безпрепятствено ме пуснаха да прекрача строго охранявания портал, като дори ме ескортираха до една малка зала за свиждания вътре в Централното наказателно изолационно отделение в „Райкърс“, известно с жаргонното название „Пандиза“.

Около една четвърт от излежаващите присъдите си в „Райкърс“ са бедняци, които не могат да си позволят да внесат за гаранцията си суми от порядъка на петстотин долара, та дори и по-малко, обаче аз се интересувах най-вече от тежките случаи. Следващите четири часа прекарах в залата за свиждане, като се срещнах с десетина от затворниците.

На всеки от тях включвах аудиокасетата със записания на нея глас на Джак от преговорите ми с него.

Може би някой щеше да разпознае този глас, ако го е запомнил по време на досегашния си престой в „Райкърс“ или в някой друг затвор край Ню Йорк.

Но не узнах нищо от Анджело, взломаджия с вид на боксьор, готов всеки момент да се хвърли в ожесточена схватка.

Нито пък от Ектор, гангстер с татуирани две сълзи в крайчеца на дясното си око, символизиращи, че е убил двама души, макар да бе само на двадесет и една години.

Както и от Джей Т., от бялата раса, главорез от Уестчестър с толкова сериозна пристрастеност към наркотиците, че напомняше на самоходен каталог на фармацевтичния гигант „Мерк“ за всякакви хапчета и упойващи медикаменти.

Или пък от Джеси от Сто и тридесет и първа улица в Харлем с удивително ведро лице, макар едното му око да беше неподвижно, с белег под долната си устна, натикан в „Райкърс“ за поредица от дръзки въоръжени грабежи.

Нито един от седемдесет и деветте затворници, които се срещнаха с мен в претъпканата зала за свиждане, не ми каза нищо. Доста потискащо…

Докато не дойде редът на осемдесетия ми събеседник — Тримейн, мършав тип от „по-стария кокал“, може би да имаше към четиридесет, макар да изглеждаше най-малко на петдесет години. Той ми сподели, че може би преди някъде беше чувал този глас — гласа на Джак.

— Не зная, не мога да го потвърдя със сигурност…

На връщане от затвора „Райкърс“ се обадих в Централното полицейско управление на Ню Йорк и наредих на Лони да провери за съвпадение на пръстовите отпечатъци на похитителя, загинал в шоурума към автомобилния салон, с данните от дактилоскопичните картотеки за служителите от полицията на национално, щатско и градско ниво.

Час по-късно факсът в кабинета ми забръмча. Още първият лист, изпълзял от апарата, ми подсказа, че Лони има новини.

Стори ми се, че изтече цял месец, преди машината да извади втория лист.

Вдигнах го бавно, много бавно, като внимавах да не зацапам още незасъхналия тонер.

Но не усмихнатата физиономия на мъртвия похитител от личното му досие приковаваше погледа ми, а отпечатаните под нея сведения.

Изненадата се смеси с чувство за вина, от което едва не ми прилоша.

„Невероятно“, помислих си.

Извадих мобилния си телефон и натиснах бутона за съкратено набиране на кабинета на командир Уил Матюс.

— Обажда се Бенет — казах, когато чух гласа му по телефона. — Мисля, че ги пипнахме.