Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (53)

50.

В съня си Лора Уинстън — провъзгласена от списание „Вог“ за кралицата на модата на новото хилядолетие, — се виждаше сред езерото в имението на Ралф Лорън^[1] в северен Уестчестър. Лежеше сама в някакво кану, облечена в риза от бял муселин и плаваше под небе, окъпано в светла, бездънна синева. Лодката се носеше от течението край брега под сведените китни клони на разцъфналите череши, под сипещите се бели листенца на цветчетата, нежни като мигли на ангели, леко капещи по лицето й, по шията, по гърдите. Когато се опита да се надигне и да седне в кануто, тя усети колко плътно се е стегнал муселинът около раменете й. Защото бе мъртва и се носеше в погребалната си лодка, внезапно осъзна жената. И я обля студена пот.

Лора Уинстън се сепна, пробуди се и удари силно главата си в твърдата дървена облегалка на църковната скамейка.

После чу тежкото трополене от нечии подковани ботуши и двама мъже със скиорски маски, с гърди, целите опасани с гирлянди от гранати върху кафявите им монашески раса, бавно преминаха през централната пътека на параклиса.

„Каква идиотка съм само“, упрекна се тя. Точно в този момент, ако бе проявила мъдрост и не бе дошла на това погребение, щеше да се намира на девет хиляди километра от тук, сред южните Кариби, в залива Фор. Той се простираше пред плажа на имението й за двадесет и един милиона долара в стил Френски ренесанс на приказното островче Сен Бартоломю. Сега щеше да довършва приготовленията за посрещането на Новата година. Елегантно оформените покани вече бяха разпратени до Джорджо, Донатела, Ралф и Мучия^[2].

Вместо това тя бе пренебрегнала вътрешния си глас, нейния неизменно предпазлив съветник по всичките въпроси на оцеляването й. Снощи благоразумно се бе опитал да я разубеди: „Внимавай! Това елитно събитие за Ню Йорк е като червен плащ за биковете, търсещи цели за терористични атаки! Стой по-надалеч!“

В този момент се обади другият й вътрешен таен глас и постепенно се извиси в агонизиращите й гърди.

Защото сега бе останала без хапчетата си.

Лекарството „Оксиконтин“ й бе предписано първоначално заради натъртването на таза при една от игрите на тенис. След месец обаче, като разбра, че лекарят й е склонен да продължи да й го изписва, тя започна редовно да го взема заедно с мултивитамините си, понеже се оказа невероятно мощен енергиен стимулатор, ефективно прогонващ последиците от всякакъв стрес.

Лора не искаше да си го признае, но през последния един час тя едва издържаше, лишена от хапчетата си. Веднъж вече бе преживяла този ужас. Случи се в Мароко. Вцепеняването й бе предшествано от лека, но дразнеща възбуда, разпростираща се по цялото й тяло. Скоро възбудата стана много по-силна и по-мъчителна. Започна да се мята и гърчи. След цял час в конвулсии тя още не бе престанала да се тресе неудържимо. А след още десет часа бе готова сама да се скалпира, само и само това мъчение най-сетне да спре. Успя да оцелее след този кошмарен епизод единствено благодарение на половин шишенце валиум, благосклонно отстъпено й от нейния фотограф.

Но сега тук тя нямаше нищо.

Може би някой от другите носеше, бързо съобрази тя. Всеобща тайна беше, че холивудските светила гълтат чудодейните хапчета с цели шепи, като бонбони. Би могла вежливо и дискретно да поразпита. Та в края на краищата не бяха ли сега всички в една лодка, не споделяха ли една и съща участ?

„Не!“, реши тя след кратък размисъл и потръпна. Престижът бе най-важното, което притежаваше. Да го изгуби беше просто немислимо. Никой не биваше да узнае за нейната, макар и косвена, пристрастеност към хероина. Трябваше да измисли нещо друго. Да мисли!

Стигнала бе дъното. „Добре тогава, да започнем оттам. Какво искат похитителите? Или пари, или преследват някакви политически цели“, размисли тя. И в двата случая най-важното за тях бе тя да остане жива, нали?

А какво ще стане, ако им разиграе сцената, че страда от някакво заболяване. Сърдечен удар? Не, не става, достатъчно бе просто да й премерят пулса, за да се досетят, че симулира. Какви други медицински усложнения биха могли внезапно да връхлетят хората? Диабетна криза или пристъп на паника?

Да! Това беше! Пристъп на паника! При това не й се налагаше да преиграва с преструвките. И без това вече се бе изпотила и дишаше учестено.

Вцепеняването можеше много лесно да се прикрие като симптом на пристъп на паника. Брилянтен план, който ще спаси репутацията й, струваща към един милиард долара. В най-лошия случай ще бъде отделена от останалите, за да повръща на спокойствие.

Лора Уинстън престана да се съпротивлява на разтърсващите я тръпки и се зае да изиграе ролята си.