Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (97)

94.

Колоната от седани все още продължаваше бавно да напредва на запад по протежението на Петдесет и седма улица. Мимоходом забелязах, че в отрязъка от въздушното пространство, нагоре и надолу по дължината на Седмо авеню, кръжаха поне половин дузина хеликоптери на новинарските агенции, плътно като сенки следващи нашия. Толкова засилено внимание не помня да бе обръщано на бавно пълзящи автомобили, откакто полицаите бяха гонили белия Бронко на О Джей^[1].

Взрях се още по-напрегнато, когато конвоят от коли като че ли забави ход при станцията на метрото на Шесто авеню. Само това ни липсваше: да задълбаем из лабиринта, какъвто представляваше мрежата на нюйоркското метро.

Обаче седаните преминаха през кръстовището, отново придържайки се към бавната скорост, като на някакъв тържествен парад.

Защо не направят нещо, защо не ускорят?

И сякаш прочели мислите ми, още в следващия миг похитителите рязко промениха ритъма на движение, при това точно когато, минута по-късно, кавалкадата се изравни с „Хард Рок Кафе“.

С вой на двигателите и свистене на гумите петте автомобила внезапно се откъснаха напред.

Полицаите, блокирали кръстовището с „Бродуей“, само зяпнаха, онемели от гледката — също като зрителите на състезанията НАСКАР, докато автомобилите профучават край тях по пистата.

Седаните сякаш участваха в яростна надпревара за скъпоценна награда, като на един дъх оставиха зад себе си Осмо авеню. А щом се добраха до Девето авеню, вече приличаха на претенденти за счупване на рекорд за скорост по писта. На няколко пъти турбината на нашия хеликоптер едва не се задави от прекомерното ускорение, докато пилотът полагаше всички усилия да не изостанем от тях.

Помислих, че тази внезапна шеметна скорост е доста необяснима, тъй като те явно летяха право към смъртта. Може би оставаха само две пресечки до края на Манхатън.

После какво?

Леко пребледнях, докато следях със затаен дъх как седаните се понесоха по последния наклон на улицата, водеща направо към реката Хъдсън.

Дали няма да се опитат да пробият някоя от барикадите там? Разбира се, не знаех, ала в едно поне бях сигурен: само след секунди щеше да се стигне до смъртоносен удар. А аз нищо не можех да направя, освен нямо да наблюдавам от мястото си на първия ред на балкона.