Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (80)

77.

Главното фоайе на „Сакс на Пето авеню“ бе приютило цяла армия пазители на реда, та сега приличаше на оживен мравуняк.

Влязох през въртящите се врати под синеещия се от неона вихър от снежинки, за да хапна нещо набързо. Наскоро отправеното от ресторанта „Четири сезона“ предложение да доставя храна за заложниците бе отхвърлено от Джак, така че вместо това сега кухнята му работеше само за нас. Коледната музика се лееше от високоговорителите, окачени на гирлянди по тавана на огромното помещение, докато пълнех чинията си с пуешко месо и шунка, или прошуто, както й казват италианците, макар тяхната сушена шунка да бе по-специална. Вече ме тревожеше не толкова сюрреалистичната ситуация с обсадата на катедралата, а фактът, че започвах да свиквам с нея.

Като се върнах на улицата, отново чух как момчетата хористи отвън продължаваха да пеят, че всички могат да полетят. Отнесох порцията си до нашата каравана покрай един роботизиран Дядо Коледа, пристъпващ на витрината на „Сакс“. Но едва бях вкусил втората хапка от рибата тон, когато от колана ми звънна мобилният телефон за разговори с шефа на похитителите.

„Сега пък какво? — помислих си. — Какво ще обичате, Джак? Разбира се, че съм на вашите услуги“.

— Майк на телефона — казах аз.

— Как го даваш, Майки? — заговори Джак. — Не ти ли е много студено? Тук, при нас, пада голяма веселба.

За миг се замислих за различни стратегии, които бих могъл да използвам. Можех да го давам пасивно или агресивно. Да задам няколко въпроса, за да напипам в какво настроение е сега. Само че ми бе дошло до гуша от стратегии. Джак бе този, който си играеше с нас, а на мен ми писна да се преструвам, че не е така. В този момент ми се повдигаше от разговорите с похитителя. Пък май нямаше никакво значение какво казвах аз, нали?

— Убийството на кмета бе грешка — заявих, като отпуснах пластмасовата си вилица. — Искаш да ни накараш да повярваме, че си психопат, с когото не бива да се шегуваме? Е, ти свърши добра работа. Само че това ни накара да се върнем към първоначално отхвърленото ни намерение. Което на твой език ще рече да щурмуваме катедралата. А това ще те убие. И извънредно много ще те затрудни да похарчиш всичките тези пари. И така, наистина ли си съвсем луд? Помогни ми да се ориентирам. Вече съвсем се обърках в опитите си да те разбера.

— Много мрачно го даваш, Майк — каза Джак. — Звучиш като че ли си вдигнал бяло знаме, а още сме по средата на второто полувреме. Стегни се. Ти най-после започна да играеш както трябва. Това е добре. Наистина. Сега ти остава само да изкараш до края. Обещавам ти, че наистина ще бъде интересно. Искаш ли да узнаеш как ще се измъкнат лошите момчета от мелето? Тогава продължавай да играеш с мен. О, преди да съм забравил, има още нещо. В полунощ ще получите тялото на още една знаменитост.

— Джак, слушай, не го прави — забързано заговорих аз. — Можем да измислим нещо…

— Млъкни! — кресна Джак.

Веднага млъкнах.

— Уморих се от бръщолевенето ти — продължи той. — И от протакането. От буксуването все на едно място. Вие, момчета, се прицелихте в целта, но не улучихте, така че е време да си платите за грешката. Ядосай ме още малко и нещата така ще загрубеят, че вместо по една мъртва знаменитост на ден ще стане така, че в модната колекция на „Прада“ за този сезон ще преобладават трупните чували. Разбра ли какво ти казвам, Майки? Повтарям: в полунощ ще бъде доставено още едно прочуто тяло. И няма да е на някоя лигня като ненужния кмет. Вече съм направил избора си. Ще ти се хареса. О, да, и още нещо: спрете веднага това пеене, иначе ще избия всичките жени сред заложниците.