Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (102)

99.

Трябваше да взема назаем някакви дрехи, затова се преоблякох в зелена санитарска униформа, преди да се върна отново при шоурума към автомобилния салон на Единадесето авеню.

Докато се опитваха да отстранят дръжката на мотоциклета, здраво забита в гърба на загиналия похитител, двамата санитари в бели предпазни костюми от полиетиленови нишки с висока плътност приличаха на играчи на теглене на въже. Успяха да отделят мотоциклета от трупа едва когато пристигна един полицай от Отряда за бързо реагиране с едни яки клещи за сечене на стоманени болтове.

До автомата за сода Чарли Конлан, един от любимите ми рок певци на всички времена, както и куотърбекът от „Ню Йорк Джайънтс“ Тод Сноу, бяха разпитвани от детективи от Отдела за тежки престъпления. В момента нито Конлан, нито Тод Сноу не изглеждаха в настроение да раздават автографи. Като огледах смачкания автомобил, се изненадах, че единствените наранявания, която забелязах по Мерседес Фриър, бяха насиненото й око и подутата устна. Силно вкиснатата поп звезда профуча покрай мен към най-близкия санитар от спешната помощ, без да отрони една дума на благодарност към околните.

Коленичих до трупа на похитителя, след като санитарят го положи върху килима в шоурума. Сложих си гумени ръкавици и внимателно издърпах скиорската му маска. Но като открих, че отдолу имаше още една черна гумена маска, се изумих.

Леководолазна маска.

Ето как го бяха направили! Ето как бяха успели да се измъкнат. Използвали са леководолазна екипировка, за да избягат под вода.

Помолих да ми услужат с телефон и съобщих за откритието си на Уил Матюс. След краткия порой от ругатни той се обади да му изпратят подкрепления от базата в Джърси и бреговата охрана.

След като приключих с разговора, дръпнах леководолазната маска. Загиналият похитител беше латиноамериканец, около четиридесетгодишен. Нищо не открихме по джобовете му. В кобура под мишницата му бе затъкнат деветмилиметров пистолет „Берета“, но с отдавна изпилен сериен номер. Изпъшках, когато се взрях в ръцете му и видях, че отпечатъците по пръстите му бяха заличени. Вече бях виждал подобни белези по дланите на наркомани — кожата се спичаше след прекалено дълго притискане към горещите лули с опиум.

„Не — повтарях си аз, — тези копелета няма да изчезнат, както си бяха наумили, без да оставят нито една следа след себе си“. Обадих се на Лони Джейкъб, следовател от криминалната, с когото заедно бяхме разследвали няколко случая. Показах му ръцете на загиналия похитител.

— Мислиш ли, че можеш да откриеш нещо? — попитах го аз.

— Може би само отчасти — скептично вдигна рамене Лони. — Ще се заема с обработката му в моргата. Но наистина се съмнявам да се доберем до нещо, което да ни бъде от полза. Този тип явно не е искал да бъде идентифициран.

— Какво става, Майк? — попита ме малко по-късно командир Уил Матюс, когато пристъпи към мен през камарите от натрошено стъкло. — Да не искаш и аз да се озова на носилка заради тези стъкла?

— Реших да поразузная някои неща и да видя дали мога да открия нещо.

— Направихме всичко, което беше по силите ни — заяви Уил Матюс, докато оглеждаше опустошенията наоколо. — Това е истината и ще се придържам към нея докрай. Съветвам те да последваш примера ми и да твърдиш същото, щом те връхлети неизбежната буря от лайна.

— Наистина го направихме — казах.

Направихме всичко, което беше по силите ни. Това е самата истина.

— А сега се омитай оттук и иди да видиш семейството си. Шофьорът ми те чака отвън — отсече Уил Матюс. — Това е заповед.

Щом изскочих навън, студеният вятър ме обрули свирепо надолу по Петдесет и седма улица. Досега почти не бях забелязал, но тази Коледа се бе оказала един от най-студените декемврийски дни — от онези, когато имаш чувството, че зимата никога няма да свърши. Като се настаних на задната седалка на полицейския автомобил и мислите ми се устремиха към жена ми, осъзнах, че наистина ми се ще винаги да е зима.

Ако Мейв няма да дочака следващата пролет, защо, по дяволите, останалите да могат?