Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (50)

47.

След като освободих Мери Катрин от дежурството и й наредих да се качи на горния етаж и да си легне, заварих един свещеник в кухнята си.

Тантурестият белокос мъж, изцяло облечен в черно, държеше в ръка ютия, готов да действа, докато седемгодишната ми дъщеря Бриджет нанасяше последните щрихи върху едно пластмасово пони, оцветено в розово и бяло, обсипано е пластмасови мъниста и проснато върху целия кухненски блок.

— Е, ако това не е отец Безсрамен^[1], искам да кажа Шеймъс — заговорих го аз.

Не, днес не беше празникът Хелоуин. Моят дядо Шеймъс действително е свещеник. След смъртта на жена си той реши да продаде кръчмата си за варене и продажба на джин в Кухнята на Ада, която притежаваше от тридесет години, и надяна расото. За негов късмет желаещите да се посветят на църквата винаги са били малко и поради тази причина го приеха в лоното й. „От Кухнята на Ада — право в небесата“, обичаше да ни повтаря той.

Сега живееше в жилището, запазено за енорийския пастор към църквата „В името божие“, която, за щастие, беше само на една пряка от нашия дом. И ако не се занимаваше с енорийските си дела — с които впрочем се справяше много добре, — той все си пъхаше носа в моите. Защото Шеймъс не се задоволяваше само да глези децата ми. Свещеник или не, можеше да се каже, че се чувстваше непотребен, ако не ги насърчаваше да вършат всякакви лудории.

Когато ме зърна, дори и луничките на Бриджет сякаш избледняха.

— Леканощтатеотивамдасилягамитеобичам — успя да избъбри набърже тя, преди да се изхлузи от столчето си, върху което бе коленичила. Тутакси изчезна през вратата. Фиона, стиснала под мишница нашата котка Соки, се втурна от другата страна на кухненския блок, опитвайки се да изпревари с една крачка сестра си.

— Да не би да сте изкуфели, монсеньор? И вече не различавате стрелките на часовника? Или си забравил, че утре ги чака училището?

— А ти няма ли да хвърлиш един поглед върху този чудесен кон? — прекъсна ме Шеймъс, като продължи да помръдва ютията напред-назад върху пластмасовото пони, без да се вълнува, че така може да стопи мънистата. Наистина беше почти с размерите на истински кон. Колко жалко, че нямахме обор в апартамента, където да го приютим.

— Това момиче е истински художник — възкликна умилено Шеймъс. — И както всички твърдят, учението не е достатъчно, за да се вдъхнови човек за творчество.

— Благодаря ти, Шеймъс, че си като олицетворение на мъдростта тук. Ти си драгоценен къс самородно злато, само че ако всичките тези хлапета не спазват режима за лягане и ставане, сме загубени.

Шеймъс издърпа щепсела на ютията, подпря я шумно върху дъската за рязане на месо и ме изгледа ядосан.

— Щом е така, защо точно сега си довел нов човек в къщата? — попита. — Тази Мери Катрин ми каза, че била от Типерари. Всички там са откачени. Брули ги целият вятър откъм северния Атлантик, а това не е добре за разсъдъка. Ако ме питаш, това момиче никак не ми харесва и тази работа не е на добре. Млада неомъжена жена в една къща с женен мъж.

Това било значи. Кипнах и сграбчих пластмасовото пони. Обезумял от гняв, го запратих през цялата кухня с неподозирана лекота, а Шеймъс бе принуден да приклекне, за да се предпази. Понито се блъсна в окаченото на вратата на хладилника разписание със задачите за деня.

— И кога според теб ще имам време да се занимавам с млади неомъжени жени, дядо? — креснах аз. — Докато жена ми е на смъртно легло? Или може би, докато се чудя как да освободя тридесет и тримата знаменитости, държани като заложници в „Сейнт Пади“ с пистолети, опрени в главите им?

Шеймъс заобиколи кухненския блок и отпусна ръка на рамото ми.

— Само си мислех, че аз би трябвало да ти помагам — изрече той с уморен глас. Никога досега не го бях виждал толкова съкрушен.

Сега го разбрах. Проумях защо появата на Мери Катрин му действаше като трън в задника. Той се бе изплашил, че ще го изместят, ще го зачеркнат от семейната картинка.

— Шеймъс — заговорих, вече по-спокойно, — дори и да имах персонал от двадесетина помощници, пак щях да се нуждая от твоята помощ. И ти отлично го знаеш. Тук винаги ще има място за теб. Помагайки на Мери Катрин, помагаш на мен. Мислиш ли, че ще се справиш?

Шеймъс стисна устни и се замисли.

— Ще се опитам — заяви с мелодраматично въодушевление.

Пристъпих към другия край на кухнята и грабнах разписанието със задачите за деня. Когато вдигнах понито, забелязах, че му липсва опашката.

— Включи отново ютията, Шеймъс, става ли? — помолих го и поставих понито обратно върху кухненския блок. — Ако не го поправим, Бриджет ще убие и двама ни.