Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (117)

114.

Беше осем часът и вече се бе напълно стъмнило, когато паркирах край тротоара на една пряка от малката къща на Делафийл авеню в елегантния квартал Ривърдейл в Бронкс. Отстоеше само на няколко преки от Манхатънския колеж, където се бях учил да разсъждавам логично, да анализирам и да бъда по-добър човек.

Преди минути приключихме с обмислянето на нашия план на паркинга на „Фууд Емпориъм“. Стив Рено и хората му вече се бяха разположили на удобни позиции наоколо. Бяхме обкръжили къщата и подсигурили техниката за видеонаблюдение и подслушване.

Време беше да сложим ръка на последната, най-смрадливата торба с боклук.

Вътрешният човек. Къртицата. Онзи, когото Джак наричаше Чистника.

Според рапорта на един от снайперистите, заели позиция до стената в задния двор, нашият заподозрян сега беше на долния етаж и довършваше вечерята със семейството си. Снайперистът дори ни описа менюто от задушени телешки ребра, картофено пюре и аспержи.

— Кола откъм южната страна — съобщих по радиостанцията, когато син линкълн премина покрай мен. Щом колата намали пред къщата, която бяхме обкръжили, видях, че на страничния прозорец бе залепен стикер за такси към летището.

— По всичко изглежда, че идва за нашия човек — казах аз. — Къде точно в къщата се намира в момента?

— Току-що се качи на горния етаж — отвърна снайперистът.

— Какво прави там? — поинтересувах се.

— Мие си ръцете — докладва снайперистът след кратка пауза. — Ето, вече свърши. Слиза долу.

— Бъди нащрек, Стив — казах в радиостанцията. — Не ме изпускайте от очи. Влизам.

Изскочих от колата си. Предвкусвах удоволствието. Или поне се надявах да има такова.

— Потърси си друг адрес — заповядах на шофьора на таксито, като му размахах полицейската си значка, щом стигнах до тухлените стъпала пред къщата. — Неговият полет току-що бе отменен.

Натиснах звънеца на вратата и се отдръпнах настрани зад близкия грижливо подстриган жив плет. До вратата имаше малко прозорче за наблюдение. По-навътре в коридора се виждаха жена и три деца, които разчистваха енергично масата във всекидневната след вечерята.

Предположих, че не бяха поканени на празнично пътуване до Коста Рика със скъпото татенце.

Някаква фигура премина покрай прозореца и аз измъкнах своя глок. После вратата бавно се отвори.

Пол Мартели измъкна през вратата голям куфар и черна чиновническа чанта. На лицето му се изписа пълно недоумение, щом видя как таксито, повикано за летището, потегля без него. Тъкмо в този момент аз изскочих от укритието си зад живия плет.

— Как си, Пол? — поздравих го. — Забавно е да те види човек в това положение. Току-що привърших разговора си с един твой съратник, наречен Джак. Изпраща ти своите почитания.

Видях как очите на шефа на преговарящия екип на ФБР неудържимо потрепнаха от обзелия го ужас. Изведнъж дясната му ръка, онази, която държеше куфара и бе близо до кобура с деветмилиметровия пистолет, се разтрепери.

Показах му глока си, който държах притиснат до крака си. В същия миг лазерните прицели на трима от нашите снайперисти затанцуваха по гърдите му подобно на разлютени пчели.

— Би било фатална грешка, Пол, ако посегнеш към този пистолет — обясних му аз. — Ала бих искал да те видя как ще се опиташ. Хайде, Чистник, стреляй.