Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (46)

43.

— Шеймъс, зает съм. Защо се обаждаш? — изрекох вместо поздрав към дядо си. Може би не беше най-топлото приветствие, но точно в този момент не преливах от радостно коледно настроение. Освен това всеки разговор с дядо ми, макар той вече да бе навършил седемдесет и четири години, представляваше за мен истинско сражение. Ако не заемеш веднага отбранителна позиция, жив ще те изяде.

— Е, и аз се радвам да те чуя, млади Микеал — каза Шеймъс.

Знаех, че така са ме наричали, преди моите ирландски прадеди да се откажат от келтския вариант на името ми. Моят дядо не само че бе целунал камъка от Бларни^[1], както твърдеше нашата фамилна легенда. Той бе отхапал солиден къс от него и сега го предъвкваше. При това ежедневно.

— Много любезен начин на общуване с мъж, който понастоящем се грижи самоотвержено за малкото ти ято гъсета — додаде старецът.

„Ято от гъсета“, мислено повторих и отново премигнах. Моят дядо слагаше в джоба си всичките си прочути предци. Той беше с най-цветист език от всички живи ирландци в Америка. Дошъл в тази страна през четиридесетте години, когато е бил едва на дванадесет. Бяха минали повече от шестдесет години, откакто кракът му не бе стъпвал на „старата земя“, както обичаше да я нарича. Обаче ако човек не го познаваше по-добре, щеше да си помисли, че току-що е натоварил магарето си с торфа, нарязан от тресавището.

Но никога не забравяше да проверява какво става с внуците му. Слава богу, под дебелия слой празни приказки се криеше сърце от чисто злато.

— Къде е Мери Катрин? — попитах.

— Така ли се казва? Не бяхме официално представени. Защо не ме предупреди, че сте осиновили още едно дете?

Знаех си. Унищожителни намеци веднага под повърхността. Ако се вгледаш по-отблизо в него, ще усетиш, че езикът на Шеймъс е остър като резачките на месарите.

— Добро попадение, старче — обясних му аз. — Сигурно си го репетирал цял следобед. Мери Катрин е au pair.

— Au pair? Така ли му казват вече? — попита дядо ми. — Внимавай, млади Микеал. Баба ти Айлийн навремето ме сгащи да си бъбря една неделя в Дъблин с една au pair на ъгъла на улицата. Счупи ми три ребра със стика за кърлинг.

— В Дъблин ли? — удивих се аз. — Много странно. Винаги съм мислел, че баба Айлийн е от Куинс.

Той започна някакво дълго обяснение, но аз го прекъснах и му разказах за писмото от майката на Мейв и за снощното ненадейно пристигане на Мери Катрин.

— Нали си авторитет по всичките ирландски работи — добавих накрая аз. — Какво ще кажеш за това?

— Не ми харесва — промърмори той. — Това младо момиче може да е намислило нещо. По-добре си отваряй очите за сребърните прибори.

— Е, благодаря за предупреждението, бдителен ирландецо — признах му заслугите накрая. — Като заговорихме за гъсета, не зная кога ще имам шанса да се измъкна оттук, но ти им кажи да си подготвят домашните и да се заемат с другите си задачи. Техните задължения. Те знаят за какво става дума.

— Има ли това нещо общо с онзи списък със задачи, лепнат на вратата на камерата на хладилника в кухнята? — попита ме дядо ми.

— Да — потвърдих. — Точно за него говоря.

— Чия беше идеята? Твоят или на Мейв? — попита дядо ми с нескрито подозрителен тон.

— На Мейв — признах аз. — Тя смята, че няма да е зле да им възложи да свършат нещо полезно, само и само да бъдат заети умовете им с нещо друго. Освен това те наистина много ми помагат. Удивително е да гледаш колко много работа могат да свършат дванадесет чифта ръце, дори и най-малките.

— Идеята не само е добра — възкликна накрая дядо ми с внезапно оживен тон, — а е направо прекрасна идея. Не е чудно, че е хрумнала на Мейв.

— Е, сега доволен ли си? — засмях се аз. Той обичаше Мейв, колкото всеки от нас. — Има ли още обиди, преди да затворя? — додадох, предоставяйки му правото на последна дума.

— Има — рече Шеймъс, — ала нали по-късно ще се видим. Ще си ги спестя за тогава.