Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (100)

97.

Във водата не се оказа чак толкова зле.

Само че ако си някой от моржовете, с които бе известен Кони Айлънд — запалените любители на къпане в ледена вода.

Температурата, или по-точно нейната липса, ме прониза като удар от електрически ток. После потънах в ледената вода. Накрая краката ми се допряха до нещо като броня на автомобил. Наведох глава, преобърнах се в мътната вода и слепешком протегнах напред ръце.

Не зная как открих дръжката на една от вратите на автомобила сред тази мътилка, но успях. Дръпнах я силно и тя се отвори. Някакво тяло връхлетя върху мен, а после и още едно.

Вече бях останал без дъх, скован от студ, когато трета и четвърта сянка се плъзнаха покрай мен и сред мехурчетата въздух се устремиха нагоре към повърхността на водата, затова побързах да се отблъсна с крака от покрива на колата.

Докато плувах, усещах дрехите си като от замразено олово. Успях да преброя дванадесет души, плаващи във водата. Те вече бяха смъкнали скиорските си маски и аз разпознах повечето от тях като ВИП заложниците от катедралата. По колко са били във всеки автомобил? И дали сега всички вече са спасени?

— Има ли още някой заседнал в колите? — провикнах се към Кенет Рубинщайн, който плуваше зад мен.

Той ме изгледа, сякаш му говорех на китайски. Явно още не бе преодолял шока. Реших, че не е време за въпроси. Трябваше да им помогна да излязат от водата.

Тогава се появи и жената полицай, пилот на хеликоптера. Сръчността й ме изуми. Грабна една дъска и с нея успя да измъкне от водата няколко души, едва дишащи, премръзнали, за да ги отведе до близкия док.

Откъм пикапа им, паркиран край реката, притича цяла армия от санитари. Веднага се заеха да ни изтеглят към най-близката сграда, която за щастие се оказа добре отоплена. Някой ме наметна с одеяло. Едър санитар се зае да свестява пребледняла жена на средна възраст чрез дишане уста в уста, която се бе отпуснала безпомощно.

Познах я. Беше Лора Уинстън — редакторката на прочутото модно списание. До нея една млада жена започна да повръща — звездата на телевизионното риалити шоу Линда Лондон.

Изтече около половин час, преди да ми позвъни командирът Уил Матюс. Всички останали знаменитости от падналите в Ийст Ривър коли били извадени от водата и преброени. ВИП персоните били целите в рани, мокри и в шок, но вече нямало съмнение, че ще оцелеят.

Само броят на похитителите още бил неизвестен. Не можеше да се каже със сигурност дали бяха потънали в автомобилите, или още се спотайваха в катедралата. Преди да прекъсна разговора, командир Уил Матюс ми нареди да отида до шоурума в автосалона, където се бе блъснал един от черните седани, за да проверя какво, по дяволите, ставаше там.

„Защо пък не?“, казах си, докато протягах треперещата си мокра ръка към сержанта от тактическия отряд, за да му върна мобилния телефон. Нямаше да ме стресне още малко вълнение.

„Поне всички заложници бяха спасени“ — помислих си, докато крачех обратно към кея. Разбира се, с изключение на хората, убити в катедралата.

Опитах се да се залъжа, да се поуспокоя от тази наша скромна победа, но не беше особено успешно.

Докато гледах как хеликоптерите продължаваха да летят ниско над сивата повърхност на леденостудената вода, си припомних обещанието, дадено ми от Джак в самото начало на това изпитание.

Той бе казал, че ще се измъкне безнаказано и бе успял.