Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (41)

38.

— Ето ги! — провикна се с тънък момчешки глас един от по-младите полицаи, застанал пред лаптопа в другия край на караваната. — Исканията им пристигнаха.

Втурнах се към него.

Но като видях какво бе изписано на екрана, не повярвах на очите си. Очаквах да ми изпрати сумата на откупа, ала вместо това полученото съобщение по-скоро приличаше на дълга и сложна таблица.

В най-лявата колона бяха изписани пълните имена на всичките тридесет и трима заложници. До всяко име бе посочена сумата за откупа на това лице, варираща от два до четири милиона долара. В следващите колони на този ред се изброяваха имената на лицата за контакти: личните адвокати на заложниците, техните агенти, бизнес мениджъри, съпруги или съответно съпрузи, както и номерата на техните телефони.

Под списъка най-отдолу бе даден номерът на банковата сметка на похитителите и напълно изчерпателни указания как да се прехвърлят парите към тази сметка през Интернет.

Абсолютно отказвах да повярвам на цялата тази глупост. Похитителите, вместо да преговарят пряко с нас, се бяха насочили директно към парите на богатите заложници.

Застаналият зад мен лейтенант Стив Рено от Екипа за бързо реагиране шумно изпухтя.

— Първо ни връзват ръцете отвсякъде — гневно процеди той, — а сега вече направо ни превръщат в момчета за всичко.

Стив имаше право. Похитителите действаха, сякаш ние въобще не съществувахме. Държаха се фриволно, като че не бяха обкръжени от цял батальон тежковъоръжени защитници на закона от ФБР и от нюйоркската полиция.

— Нека да отделим няколко души, за да започнат да звънят на посочените в списъка лица за контакти и така всичко да стане по-организирано — заговори командирът Уил Матюс. — И дайте на ФБР посочения най-отдолу номер на банкова сметка. Да видим дали ще ни доведе до някаква следа.

Затворих очи и започнах да почуквам с мобилния телефон по челото си, сякаш се опитвах да намеся нещо разхлабено в главата си. Нищо не се получи, разбира се, затова погледнах часовника си. Грешка. Бяха изтекли само четири часа, но съдейки по това колко изтощен се чувствах, ми се струваше, че са изминали четири седмици.

Някой ми подаде картонена чаша с кафе. На нея бе изрисуван един северен елен, заедно с един весело усмихнат Дядо Коледа, като персонажите от анимационните филмчета. За миг си помислих колко хубаво ще бъде, когато най-после се прибера у дома. Ще свири нежна коледна музика, докато Мейв ще ръководи нашите десет деца по време на украсяването на коледната елха.

Тогава си спомних, че няма да има коледна елха.

Нито Мейв.

Оставих чашата с кафето и взех една от разпечатките с исканията на похитителите. Показалецът ми леко потрепери, докато го спусках надолу по списъка.

Ролята на великата и прославена нюйоркска полиция бе сведена до тази на един най-обикновен пощальон.