Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (101)

98.

В изоставения док, откъм северния край на новия гребен пристан в Кухнята на Ада, намиращ се на двадесетина пресечки южно от мястото, където половината от черните седани се сгромолясаха във водата, изпод камарите от плаващи прогнили отпадъци се надигна една фигура, цялата в черно.

Все още потопен до брадичката, Джак огледа предпазливо мръсната сива вода в река Хъдсън зад себе си, за да е сигурен, че никъде не се забелязват катерите на пристанищната охрана. Не видя нещо обезпокояващо. И което бе не по-малко важно: нямаше жива душа на брега покрай гребната база.

Бръкна в леководолазния си костюм „Скубапро“ и измъкна от джоба на гърдите си найлонова торбичка с цип. Извади от нея мобилен телефон и натисна бутона за повторно набиране, докато смъкваше мундщука от устата си.

— Къде са? — попита той.

— Още се суетят около местата, където паднаха колите, продължават да издирват оцелели заложници — съобщи му Чистника. — Скоро няма да започнат да те издирват. Засега всичко е наред, ала няма да е задълго. Веднага се омитай оттам!

Джак не се нуждаеше от второ напомняне. Напъха мобилния си телефон обратно в торбичката, потопи се отново под водата и се хвана за буксирното въже.

Няколко минути по-късно Джак и останалите четирима похитители се добраха до бетонния корниз на алеята откъм южния край на гребната база. Съблякоха водолазните си костюми, скрити доскоро под кафявите им раса. Захвърлиха бутилките с въздух, които предварително бяха скрили под водата на планираните места за двете гмуркания. Тези резервоари бяха доста малки — само с по 0,85 куб.м. въздух — но се оказаха напълно достатъчни за тези десетина минути, които прекараха под водата.

Най-опасната фаза от техния план, припомни си той, беше падането в реката. Но останалото — измъкването им от автомобилите и напипването на бутилките с въздух — бе извършено като по часовник. Тяхното похищение на толкова знаменитости може би не само че щеше да се превърне в най-мащабното за всички времена, но и в най-великото бягство!

„И не е само това“, помисли си той.

Симпатичните му тъпаци съумяха нищо да не оплескат и той се гордееше с тях. Но още не беше време да се празнува. Трябваше да се доберат до Куинс, където към групата им да се присъедини останалата част от съратниците им, които се бяха потопили сред водите на Ийст Ривър. Надяваше се и те да се бяха справили така добре.

Джак се озърна към магистралата покрай Уест Сайд, където движението винаги беше много оживено. Усмихна се, като усети как пулсът му се ускори. Вече бе преживял не малко, ала нищо не можеше да се сравни с обзелата го сега еуфория, режеща като острие на бръснач. Нищо друго не приличаше дори донякъде на това вълнуващо усещане. Ако не бяха изгубили Фонтейн и Хосе, работата би се оказала изпипана до съвършенство.

Обърна се и огледа последния от групата, още зает със смъкването на леководолазния си костюм. Просто го направи, нали така? В момента по нищо не се различаваха от всички останали наоколо, завръщащи се от гребната база. Приятели, юпита, решили да се пооткъснат от скуката в офисите си и да прекарат Коледата по-нетрадиционно, в игри и спортуване на открито, вместо да киснат във всекидневните си в обкръжението на тъпите си семейства.

— Добре, дами — поздрави Джак хората си и им намигна. — Хайде да се омитаме оттук. Вече сме почти у дома. Спечелихме суперкупата.

Трябваше да потиснат желанието си да се втурнат да бягат, след като прескочиха ниската ограда и спряха в подножието на една висока сграда, за да изчакат светофара да превключи светлините си.

Щом видя полицейската кола с виеща сирена, задала се откъм юг, Джак преглътна мъчително и кръвта му се смрази като водата, от която току-що бе излязъл. Отново възстанови дишането си едва когато полицейският автомобил профуча покрай тях, забързан към центъра на града. Нямаше съмнение, че се връщаше на Петдесет и седма улица, откъдето те бяха започнали тяхната имитация на „Фамилията Дюк от окръг Хазард“^[1].

След тридесет минути те, заедно останалите похитители, вече се бяха настанили в микробуса, паркиран на дока пред изоставена фабрика за бутилиране в Лонг Айлънд. Малкия Джон се ухили триумфално, щом той и останалите петима се намъкнаха в микробуса.

— Дяволите да те вземат, Джак, какво те забави толкова дълго? — попита едрият мъж, щом пое подадената му от Джак леденостудена бира „Хайнекен“, току-що извадена от хладилната чанта. — Къде е Хосе?

— Загубихме го, когато пресичахме Единадесето авеню — отвърна Джак, като удари с юмрук лявата си длан. — Свърши се с Хосе.

Малкия Джон сведе поглед към пода на микробуса, замисли се за нещо и накрая запита с разтревожен тон:

— Ами отпечатъците му?

Джак се ухили.

— Забрави ли, че му казахме да се постарае да не оставя след себе си никакви следи? — припомни му той. — Е, шантавата му майка ми се закле, че не се осланял на случайността. Миналия месец се занимавал само с това да обгаря пръстите си със запалката си „Зипо“.

— За Хосе! — провикна се Малкия Джон и надигна своята бутилка с бира, отново отдаден само на щастието, което ги очакваше. — Не му липсваше кураж.

— И за Фонтейн — добави Джак, който не можеше да забрави другаря си, убит при престрелката в криптата. Погледна към отрязаните ръце на Фонтейн в пластмасовата торба с цип, оставена в хладилната чанта до бирата.

— Какво ще правим сега? — попита Малкия Джон.

— Не зная как е при теб, но на мен, след като три дни съм носил едни и същи дрехи и най-вече след тази малка баня в най-мръсната река на земята — каза Джак, — един горещ душ ще ми дойде добре.

— А после и това-онова, още по-горещо — провикна се един от съратниците му, след като микробусът се насочи към Бруклин.

— Имах предвид след това — уточни Малкия Джон.

— Ще се придържаме към плана. За два или три месеца ще изчакаме нещата да се уталожат и всичко да стане по-безопасно. А после — еднопосочен билет в първа класа за Коста Рика.

„Наистина го направихме“, помисли си Джак, като се захили, щом в микробуса отекнаха възторжените викове: Ариба! Ариба! Андале!^[2] Просто не беше за вярване. Бяха успели да изиграят целия свят. Следващата част от плана беше по-скоро шега за тях. Безумно лесна. Да си седят кротко на задниците, да чакат и да не се втурнат да харчат милионите си.