Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (67)

64.

Отдръпнах се от комина. Смъкнах очилата си за нощно виждане. Куршумите неуморно пробиваха дупки в бетонния под около краката ми, докато огненият дъжд се сипеше през тесния отвор.

Беше истинско чудо, че не ме улучиха, докато издърпвах подскачащите, падащи и свличащи се мъже от отстъпващия тактически екип зад опасната зона в основата на стълбата.

Синьо-белите отблясъци от неспирната стрелба пулсираха като неонови светлини, докато командосите оказваха първа помощ на падналите си другари.

Чух как Оукли шумно изпсува и преброи хората си, докато аз превключвах моя MP5 на автоматична стрелба, преди да се върна тичешком при комина.

После пъхнах дулото на автомата в отвора до стълбата и натиснах спусъка. Автоматът заподскача в ръката ми като пневматичен чук и това друсане не престана, докато не чух изщракването. Не зная дали улучих някого горе, но стрелбата бе преустановена.

След секунда се чу метален звън, придружен с оглушително свистене, и един димящ контейнер тупна в основата на стълбата. После още един. Закрих лице с яката на якето си, защото остро задушливият газ започна да изгаря очите и дробовете ми.

— Сълзотворен газ! — изкрещях. — Назад!

Едва не се препънах в полицая, паднал зад мен.

— Улучиха ме — прошепна той. Вдигнах го, преметнах го през рамо, както правят пожарникарите, и се насочих към вратата, през която бяхме дошли. Ударих коляното си в металния ръб на едно от стъпалата и кръвта рукна надолу в обувката ми.

Едва не разбих главата на полицая, който носех, в един от железните тръбопроводи край входа към тунела.

В подземния коридор на търговския център картината напомняше сюрреалистична сцена от филм. Под примигващите в червено и зелено празнични светлини на фона на пръснатата навред бляскава коледна украса кръвта и мръсотията по телата на нашите момчета приличаше на сценичен грим.

Положих върху полирания мраморен под мъжа, когото носех. После зяпнах изумено, като видях безжизнените му сини очи. Беше широкоплещест чернокос момък от нюйоркската полиция на не повече от двадесет и шест.

Оукли закриваше с каска главата на другия повален командос от ФБР, проснат от лявата ми страна.

Как можа да се случи това? Двама добри мъже, двама полицаи. Мъртви.

Озърнах се объркано. Видях някаква реклама на магазин за дрехи, залепена на стъклено пано, малко над труповете на двамата полицаи. На нея безгрижно смееща се млада блондинка с небрежно килната коледна шапчица и червено костюмче беше притисната между двама голи до кръста мъже. Всички манекени се бяха покатерили на покрива на спортна кола от 30-те години.

Абсурдната реклама в комбинация с преживяния шок, сякаш пречупи нещо в мен. Разнесе се ожесточеното пищене на алармената инсталация, когато пръснах на милион ситни парченца прозореца на магазина само с един откос на моя MP5.

Свлякох се по стената сред купчината стъкълца, проблясващи като разпилени диаманти. Прехапах устни, като извърнах очи обратно към черната дупка, от която току-що бяхме изпълзели.

„Бог да ни е на помощ — помислих си. Но после ми хрумна друго: — Откъде знаят толкова много за подземията на «Сейнт Патрик»? И откъде са разбрали за плановете ни?“