Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (116)

113.

Разбира се, че не можеше всичко да се разреши толкова лесно.

Открили двамата истински главни надзиратели от дежурната смяна — Роудс и Уилямс — закопчани с белезници към решетките на килиите в блок А.

Оказа се, че този „Джак“ и „Малкия Джон“, чиито имена бяха Роко Милтън и Кени Робард, като старши надзиратели били много близки с всички от охраната на затвора и така узнали, че идваме за тях. Успели да убедят колегите си охранители, че нямали нищо общо с обсадата на катедралата „Сейнт Патрик“, въпреки че по същото време били в отпуск по болест. После нападнали двамата напълно невинни главни надзиратели от дежурната смяна — които фигурирали в списъка на излезлите в отпуск по болест, но не и в този на похитителите, — и ги напъхали в килиите, за да не предизвикат подозрение и да се доберат до нас. Един от невинните надзиратели ни разказа, че Милтън и Робард имали много добри отношения с немалко от затворниците, затова отлично предвидили евентуалния развой на събитията. Бунт в затвора, още заложници, масово бягство.

Прочетох правата на Роко Милтън, или Джак, насред паркинга на „Синг Синг“. Постарах се да спазя стриктно тази задължителна процедура пред погледа на Стив Рено и хората му, преди да отворя задната врата на полицейския автомобил и да натикам вътре задържания престъпник.

Рено потегли с полицейската камионетка и останалите похитители. Заради строшения си череп Кени Робард, или Малкия Джон, вече пътуваше с линейката на най-близката болница. Тайно се надявах линейката да мине по дългия път.

Останах навън за кратко, докато обмислях как ще продължи играта оттук нататък. После извадих нещо от багажника на полицейския автомобил, преди да седна зад волана и да потегля с Джак към Ню Йорк.

Може да звучи смешно, но повечето от заподозрените горяха от желание да споделят с нас какво бяха извършили. И колкото повече бяха замесени в това престъпление, толкова повече желаеха да ни запознаят с всички отблъскващи подробности. Имах чувството, че Джак е много горд със себе си.

През първата част от пътуването ни до Манхатън не проговорих, оставих раздразнението и гнева да се натрупат в гърдите му.

— Удобно ли ти е там, отзад? — това бе всичкото, което го попитах.

— Знаеш ли — заговори накрая Джак, — че през лятото на деветдесет и пета четирима надзиратели са били взети за заложници в „Райкърс“. Знаеше ли това, Бенет?

Погледнах го бегло през телената решетка, която ни разделяше.

— Истина ли е? — усъмних се аз.

— Само двама от нас успяха да се измъкнат.

— Ти и Малкия Джон?

— С пари, както обикновено става, Майк — обясни Джак. — Пробвал ли си се някога да участваш в онази телевизионна игра „Джеопарди“^[1]? Печели шампионът. Достатъчно е да ти кажа, че никой пет пари не дава за неколцина скромни надзиратели, особено кметът на Ню Йорк.

— Заради това ли го уби? Заради това ли го наръга с нож? И го изгори с цигари?

Джак се почеса замислено по брадичката.

— Ще си остане ли само между нас?

— Разбира се, не бих могъл да постъпя другояче — усмихнах му се на свой ред.

— По-добре ще е да ми повярваш — отново заговори той. — Онези животни, които тогава ни пипнаха, ослепиха един от приятелите ми с месарски нож, а на нас, останалите, обгориха ръцете с цигарите си. А Негово Кметско Величество реши, че няма защо да преговаря със затворниците. Предполагам, че всички са равни, но някои хора са по-равни от останалите. Доста забавно, нали? Пък и не видях кмета да застане редом до вдовицата на моя убит приятел на погребението му. Предполагам, че човек трябва да е ченге като теб или пожарникар, за да заслужи подобна чест — кимнах, като се преструвах на безразличен. Исках Джак да продължи да говори — нещо, което той явно доста обичаше. — И когато градската управа за трети път отказа да удовлетвори молбата ми за парична помощ заради стреса при изпълнение на служебните задължения, реших да ги пратя по дяволите. Заклех се да направя нещо грандиозно или да умра, ако не успея. Идеята да проникнем в „Сейнт Патрик“ ми хрумна, докато гледах охраната по време на държавното погребение на бившия кардинал. Дотогава си мислех, че мястото е непристъпно, след като там е пълно с агенти на легендарните специални служби, ала скоро открих, че всичко е само един театър. Също като останалите задници от службите за охрана, и тези типове са кекави и нещата при тях са само показни.

— Ами останалите похитители? Твоите помощници? Как успя да ги убедиш да се присъединят към теб?

— Да ги убеждавам ли? — учуди се Джак. — Не знам за вас, нюйоркските ченгета, но да си надзирател… Това бавно те разяжда. Ние сме в търбуха на звяра, а не сме сторили нищо, за да попаднем там. Като прибавиш мизерните заплати, разводите и самоубийствата, до които все по-често се стига, ще получиш чудесна рецепта за истинска катастрофа. Никога не са те замервали с лайна в лицето, нали? Не е много приятно изживяване, за което и да е човешко същество.

— Звучи сърцераздирателно — съгласих се. — Но да екзекутираш Първата дама, кмета, един свещеник и Джон Руни само защото си бил стресиран? Това надали ще мине пред съдията.

Джак като че ли не ме чу. Гледаше унесено настрани от шосето. Зад оголените клони на дърветата последните отблясъци на залязващото слънце чертаеха причудливи плетеници от сенки и светлини по асфалта.

— Направихме го заради всички нас — додаде тихо той. — Можеш да си продължаваш работата и да ни натикаш обратно в затвора. Няма значение. И без това през последните петнадесет години все там съм бил. Животът на надзирателите не се различава кой знае колко от живота на затворниците, само че ние се редуваме на смени по осем часа.

— Ако толкова те безпокои как ще си устроиш занапред живота, имам добри новини за теб — съобщих аз на убиеца на полицаи и изключих касетофона, който досега записваше в джоба на якето ми. — Ще сторя всичко, което е по силите ми, Джак, за да получиш смъртната присъда.