Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (71)

68.

Не само хапещият студ ме караше да се чувствам вцепенен, когато се изправих на подиума край пропускателния пункт за представителите на медиите. Обикновено всяко стандартно изявление за пресата преди излъчването на новинарската емисия ме изнервяше. Но когато командирът Уил Матюс каза, че полицейският комисар е заповядал веднага да се свика пресконференция, аз едва ли не изпитах облекчение и доброволно предложих да се заема със задачата.

Отлично знаех, че мръсните копелета, убийците, спотайващи се вътре в катедралата, ще гледат предаването на живо — исках да ме видят и да чуят какво ще кажа.

Огледах авенюто, запълнено с гората от сателитните антени на националните телевизионни мрежи и камерите на репортерите от цялата световна преса, след което вперих поглед в черния обектив на камерата пред мен.

— През последния час — започнах аз — бе предприет опит за освобождаването на заложниците. Имаше престрелка и бяха убити двама от нашите — федерален агент и полицай от Отряда за бързо реагиране към нюйоркската полиция. Още двама от нашите бяха ранени. Имената им няма да бъдат оповестени, докато първо не бъдат уведомени семействата им.

Сред глутницата новинари настъпи оживено раздвижване и се надигна шум — на изгладнелите вълци току-що бе подхвърлен сочен, апетитен кокал.

— Защо беше нужно това прибързано нахлуване? — провикна се от предните редици репортер от новинарските емисии, подстриган изрядно като главен изпълнителен директор на някоя компания.

— Решенията на командването, взети на място, не подлежат на коментари с оглед на развоя на текущата ситуация — отрязах го аз.

— В коя част на катедралата бе осъществен този опит за проникване? — попита симпатична репортерка на средна възраст, изправена зад него. В едната си ръка държеше микрофон, а в другата — мобилен телефон.

— Отново повтарям, че тактическите решения не могат да бъдат коментирани при настоящите критични обстоятелства — заявих.

Самият аз се стреснах от спокойствието, с което прозвуча гласът ми. Все едно бях Колин Пауъл, изправен пред войските си, за да направи изявление. Но каквато и да бе причината, се чувствах горд от себе си. Да позволя на цялата онази измет, дебнеща в катедралата, да спечели дори и най-малкото надмощие над нас, би означавало да обидя паметта на загиналите колеги.

— Ситуацията е доста трудна, госпожи и господа — продължих аз. — Зная, че всеки от вас иска час по-скоро да узнае какво става, но точно сега не е моментът за пълни разкрития. Това ще бъде в пълен разрез с нашата цел. Ние искаме да измъкнем невредими всичките тридесет и трима заложници.

— А също и похитителите, нали? — провикна се някой отзад. — Това се отнася и за тях, нали?

Отново погледнах спокойно в обектива на камерата пред мен. Имах чувството, че се взирам в очите на Джак, който сигурно сега ме гледаше вътре, в катедралата.

— Разбира се — кимнах. — Разбира се, че се отнася и за тях. Искаме всичко да се разреши без повече жертви.

Пренебрегнах въпросите, които не преставаха да се сипят от всички страни, и слязох от подиума. Едва не се сблъсках с висока брюнетка, репортерка, когато се препънах в плетеницата от кабели на една от телевизионните мрежи, изтеглен покрай тротоара.

— Хайде, Майк — заговори ме Кати Калвин. — Кои са тези момчета? Трябва да ни кажеш какво искат. Какви са целите им?

— Защо питаш мен? — Постарах се да придам почти глуповато, объркано изражение на лицето си. — Не четеш ли собствените си писания, госпожице Калвин? Аз не зная нищо, забрави ли?