Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (15)

12.

„Как да не се насълзи човек“ — помисли си Чистника, докато се взираше през бинокъла си от въртящия се стол в задната част на паркирания черен микробус.

„По дяволите, нещата се подреждат идеално“, ухили се той и потри длани.

Усети сълзи на радост.

Микробусът бе паркиран край Петдесет и първа улица и Пето авеню — точно на най-живописния ъгъл на масивната катедрала. От един час наблюдаваше през затъмнения прозорец неспирния парад на пристигащите знаменитости.

„Едно е да предвидиш нещо, ала съвсем друго е да наблюдаваш как се сбъдват всичките ти прогнози“ — каза си Чистника, когато църковните двери се притвориха зад президента Хопкинс и антуража от най-приближените му блюдолизци.

Смъкна бинокъла, за да откъсне малко от хартиените кърпички в пластмасовата кутия, притисната между краката му. Почервенелите му от студа ръце изтръпнаха, докато търсеше пипнешком рулото. Обикновено не забравяше да използва при подобни случаи лосион за ръце „Джергенс“, за да измива дланите си, но се оказа, че в бързината е забравил да го вземе.

„Е, дано това е единственото, което съм пропуснал днес“, въздъхна той и се усмихна. След това пусна в нозете си използваната хартиена кърпичка и отново надигна бинокъла „Щайнер 15-80“.

Огледа внимателно периметъра на просторното каре, върху което се издигаше катедралата, като приковаваше за проверка мощните окуляри върху всеки от постовете на охраната.

Пред фасадата на катедралата се виждаше редицата от агентите към службата със специално предназначение към полицията на Манхатън, а зад опънатата лента напираха репортерите. Страничните улици бяха блокирани на всеки ъгъл от екипите за бързо реагиране.

Отдалеч командосите изглеждаха застрашително с ниско нахлупените на главите си бейзболни шапки и автоматичните пистолети „Колт“, затъкнати в кръстосаните през гърдите им колани, но в ръцете си държаха цигари и чаши с кафе. Вместо да бъдат пределно бдителни, те само си бъбреха, скупчени на малки групички, като всеки се опитваше да направи впечатление на останалите с лъжите си за подвизите си през часовете на извънредните си дежурства.

Крайно учуден, Чистника си зададе въпроса: „Наистина ли са толкова глупави?“ И веднага сам си отговори: „Да, наистина“.

Мобилният му телефон иззвъня, когато гайдарят засвири тъжната мелодия. Чистника свали бинокъла си и вдигна телефона.

Възбудата от това, което предстоеше да се случи, караше всеки нерв в тялото му да трепти.

— Всичко е чисто, Джак — рече Чистника. — Време е да започваш. Накарай ни да се гордеем с теб.