Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (60)

57.

Смешникът Джон Руни не знаеше кое време е, когато реши да не се преструва повече на заспал. Съдейки по оскъдната светлина, проникваща единствено през цветния прозорец над главата му, предположи, че вече е около девет сутринта.

Почти невъзможно бе да се настани човек удобно на тесните скамейки, затова похитителите им позволиха да вземат възглавничките за подлагане под коленете от столовете или от другите, за да спят върху пода, пред олтара на параклиса. Възглавничките бяха малки, а леденият мраморен под тъй силно изсмукваше топлината от тялото, че дори градските тротоари изглеждаха като разкошна спалня.

„Може би съм на ръба на изтощението от целия ужас, който преживях? — замисли се Руни и потри очите си с юмруците си, след като се облегна на парапета пред олтара. — Да, върховно преживяване беше, няма що. Благодарение на тия типове“.

В дъното на параклиса трима маскирани похитители дежуреха, седяха на сгъваеми столове и отпиваха кафе от картонени чаши. Предводителят им Джак и Малкия Джон не се виждаха никъде. Със скиорските маски и дългите раса бе трудно да се определи колко похитители всъщност имаше в катедралата. Може би бяха осем, но можеха да се окажат и дванадесетина. Дежуреха на смени и явно всичко бе добре организирано.

Руни ги измери с нарастващ гняв, когато един от тях се наведе и си запали цигарата от най-близката обредна свещ.

Нечия ръка ненадейно се отпусна на рамото му и в следващия миг Чарли Конлан се настани до него.

— Добро утро, хлапе — тихичко го поздрави Конлан, но без да поглежда. — Много смело бе снощи от твоя страна да им се опънеш така.

— Искаш да кажеш глупаво — поправи го Руни и предпазливо опипа вече зарастващата рана на лицето си.

— Не — възрази Конлан. — Беше невероятно смел. Ала работата сега е отново да го направим, само че в най-подходящия момент.

— Още ли искаш да се пребориш с тях? — попита го Руни.

Конлан спокойно му кимна, а комикът се загледа замислено в познатите на всички стоманени, макар и леко кривогледи очи на някогашната рок звезда. В живота си Чарли Конлан сякаш беше още по-непоносим задник от дръзката личност, бушуваща по сцените на рок концертите, която му бе осигурила световна слава.

— Хей, вие — прошепна глас зад тях. Беше Мерседес Фриър, наречена от списание „Сърс“ „Жената — дъвка“, която снощи похитителите бяха пуснали от изповедалнята. Тя току-що се бе надигнала от скамейката зад двамата мъже, където досега бе спала. — Вие, лоши момчета, няма ли да се опитате да направите нещо?

Руни за миг се замисли дали да й се довери, но накрая й кимна.

— Засега само се подготвяме.

— Амин, тогава, на цялата тази паплач — рече певицата. — Ще им предадем един добър урок. Едно от тези копелета се опита да се разбере с мен. Снощи ме заговори през вратата на изповедалнята. Един такъв мършав, с автомат в ръцете, доскоро седеше ей там, край средната пътека. Хей, знаеш ли, ние бихме могли да се възползваме от него. Мога да се престоря, че го харесвам или нещо подобно.

За беля точно тогава Малкия Джон се появи откъм дъното на катедралата с хладилна чанта и картонен поднос с чаши с кафе върху него.

— Надигайте се, лагерници. Усмихнете се — провикна се той, като стигна до пътеката. — Размърдайте си задниците от скамейките. Време е за шоу.

Внезапно се чу леко буботене, някакъв приглушен звук откъм преподобния Солстис, седнал на три скамейки зад Руни. Отначало той си помисли, че облеченият в черно свещеник е получил сърдечен удар. Но шумът прерасна в звуци от някаква мелодия и едва сега Руни разбра, че свещеникът пееше.

— Неееееебесната милост, колко слаааадко звучи.

Преподобният Спаркс, седящ до Солстис, започна да припява заедно с него.

Руни, удивен, надигна вежди. Нима имаше нещо по-абсурдно?

Ала не след дълго дори той бе склонен да признае, че прочувствените гласове на двамата свещеници като че ли успяха да внесат утешителна топлина в студената църква. И други от заложниците се присъединиха към тях, а когато видя как дори Малкия Джон неодобряващо поклати глава, Руни също запя.

Стана още по-шокиращо, когато Мерседес Фриър се изправи и подхвана „Тиха нощ, свята нощ“. Руни зяпна, безкрайно удивен, когато чу как гласът й започна да се лее красиво, като в класическа ария. Тъпата курветина спокойно можеше да стане солистка в някоя опера.

— Спи сред небесния мир… — пееше вдъхновено тя. — Спиии сред небесния…

Ала последната нота от песента на Мерседес бе заглушена от рязък екот от изстрел. Настана небивала суматоха, като всички се извърнаха назад от скамейките си към голямата зала в катедралата, откъдето проехтя изстрелът.

Вледеняващото ехо сякаш събуди унесения Руни. Той усети как го обзема решителност да стигне докрай, дори да изгори като свещ.

„Бог да ни е на помощ“, помисли си и за пръв път почувства докрай цялата тежест на тяхната участ, която можеше да се опише само с две думи:

Избиването започна.