Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (77)

74.

Очите на Зейвиър Браун, магната на недвижимите имоти, се бяха обърнали в орбитите си. Разкопчаната му копринена риза разкриваше снежнобелия му корем. Юджиния, телевизионната водеща, почти го беше възседнала и помпаше гърдите му с длани, докато повтаряше:

— Дръж се, дръж се, Зейвиър!

— Какво, по дяволите, му направи? — обърна се Джак към Малкия Джон.

— Нищо — отвърна той с оправдателен тон. — Стана просто така. Дебелакът се надигна, оплака се, че много го боляла ръката и сетне рухна на пода като подкосен. Като умрял кит на брега.

Джак коленичи до дамата от токшоуто. Изпитваше нещо странно. Макар да презираше всички тези посредствени, привилегировани задници, трябваше да признае, че бе започнал да уважава някои от тях — например Юджиния.

— Как е той? — попита я Джак.

— Много зле — отвърна Юджиния и продължи да помпа с длани гърдите на Зейвиър Браун. — Пулсът му е много слаб. Ако не бъде отведен в болница, ще умре. Не, не съм съвсем сигурна, но така си мисля.

— По дяволите — изруга Джак и се надвеси над Браун. Още една беля. При това евентуално щеше да му струва много скъпо. Какво да стори, за да спаси инвестициите си?

Грабна мобифона и натисна бутона за повторно набиране.

— Майк на телефона — долетя гласът на детектива. Джак трябваше да признае, че това ченге си го биваше. Тъкмо бяха изхвърлили навън кмета, накълцан като тиква за Хелоуин, а това ченге звучеше като любезен администратор на рецепцията в четиризвезден хотел, за когото клиентът винаги има право. Разбираш си работата, знаеш, че похитителят винаги е прав.

— Имаме проблем — каза Джак. — Богаташът Зейвиър Браун внезапно заби нос в пода. Мисля, че часовникът му не е издържал на цялото това забавление и възбуда. Слушай какво ще ти кажа, Майк: ще го пусна оттук, преди аортата му да експлодира, ама преди това ти трябва да платиш откупа.

— Още не е събрано всичко, Джак — отвърна детективът. — Трябва да ни дадеш време.

„Още време ли? — замисли се Джак. — Чудно, все пак, за какво ли им е нужно. Може би, за да открият друг начин да се промъкнат вътре, та да ни смажат?“ Онези тъпаци там явно продължаваха да се придържат към овехтелите си учебници, липсваше им въображение. Ето защо щеше да се измъкне безнаказано.

— Тогава изпрати първо неговия откуп — нареди Джак. — Или по-добре не го прави, а само кажи на хората му да се задействат, и то по-бързо. Тоя Зейвиър Браун има вид на човек, чието следващо споменаване в „Уолстрийт джърнъл“ ще бъде на страницата с некролозите. Ще следя попълването на нашата сметка. Щом видя, че парите са там, ще отворя предната врата.

— Веднага ще им съобщя — обеща преговарящият.

— Направи го — каза Джак.

Бяха нужни петима от неговите хора, за да завлекат тежкия финансист по пътеката към главния вход на катедралата. Момчетата в този миг му заприличаха на група монаси, опитващи да спасят тюлен. Юджиния Хъмфри го придружи през целия път, дори коленичи на пода, да се опита още веднъж да свести богаташа, като започна да масажира гърдите му. Тази мадама явно беше готина.

Джак се обърна рязко, когато един от хората му го извика от стаичката на охраната до главния олтар. Пред него, върху износеното бюро, бе оставен един лаптоп.

— Направиха го! — възбудено го посрещна похитителят. — Вече ги приведоха. Парите са там.

Джак се усмихна, щом се приближи и надникна в екрана. В колоната до номера на банковата им сметка в Коста Рика се виждаше тройка, следвана от шест нули. Междувременно започна прехвърлянето на парите през половин дузина други офшорни банки в Каймановите острови, остров Ман и Швейцария, като следите бяха толкова сложно преплетени, че проследяването на трансферите по електронен път бе на практика невъзможно.

Три милиона. Той беше милионер.

При това, преди да навърши четиридесет.

Беше почти зашеметен, когато поднесе радиостанцията към устата си:

— Освободете дебелака.