Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (37)

34.

Току-що бях приключил разговора си по телефона с Мейв и си мислех: „Господи, имам нужда да чувам гласа й много повече, отколкото тя — моя“.

В този момент Стив Рено се отби при нас, в превърнатата в команден център каравана, понесъл картонена кутия със сандвичи и чаши с кафе. Подаде ми една от чашите и се здрависа с мен.

Познавах се със Стив от няколко полицейски операции. Подобно на повечето от най-високопоставените командири в нюйоркската полиция, този висок, дългокос и мускулест офицер от тактическите подразделения представляваше някаква странна аномалия. Никой не умееше да бъде по-търпелив и по-състрадателен от него, когато стоеше от външната страна на някоя яко барикадирана врата. И никой не беше по-бърз и по-решителен, след като я разбиеше още с първия си ритник. Стив Рено определено бе доста загадъчна личност. Засега можеше да се похвали с три брака и пет деца; живееше в Сохо, но караше пикап с окачен на задния прозорец стикер с мотото на морската пехота: Винаги предан.

Зад гърба му надничаха двама командоси от ФБР в черните униформи на Специалния отряд за бързо реагиране. По-ниският от тях имаше доста невзрачен вид и спокойно можеше да бъде взет за водопроводчик или учител. Само че светлозелените му очи зашариха чевръсто из цялата каравана и огледаха всичко — и мен в това число — със скоростта на светлината.

— Майк, това е Дейв Оукли от Отряда за спасяване на заложниците — представи ми го Стив. — Той е най-добрият от всичките все още живи командири на нашите тактически екипи.

— И дано си остане така, нали, Стив? Дано днес да няма издънки — рече шефът на командосите и се изсмя пресипнало, без нотка на радост, докато аз раздрусвах мазолестата му десница. — Каква е историята с новите ни приятелчета там вътре?

Осведомих го за ситуацията колкото можах по-изчерпателно. Единствената промяна в изражението му настъпи, когато му споменах за експлозивите. Той само леко присви устни. Когато свърших, Дейв Оукли едва забележимо кимна.

— За днес сме си свършили работата — заяви накрая Стив Рено. — Вече разговаряхме със специалните служби. Президентът Хопкинс им съобщил, че останалите вътре заложници били държани в параклиса на Светата Дева, намиращ се в отдалечения край на катедралата. Казал, че освен че са изключително спокойни, похитителите не са наранили нито един пленник, нито са взели нещо от тях. Изглеждали добре тренирани и много дисциплинирани. Не са терористи. Очевидно са американци. Което, впрочем, е нещо ново за мен.

— Както и за всички нас — рекох аз, когато вратата зад гърба на Стив Рено отново се разтвори.

Появи се още един мъж в униформа на Отряда за бързо реагиране, килнал назад бейзболната си шапка, съпровождащ по-възрастен мъж с шапка от туид. Този старец носеше в ръце голям картонен цилиндър. За какво, по дяволите, беше всичко това?

— Аз съм Майк Нарди, пазачът на „Сейнт Патрик“ — заяви възрастният мъж и отвори капака на цилиндъра. — Ректорът на катедралата ми нареди да ви донеса това.

Помогнах му да разгърне свитите на руло хелиографни копия от архитектурните чертежи. Бяха доста остарели, пожълтели по краищата, но представяха конструкцията на катедралата в пълни подробности. Използвах двата радиопредавателя, оставени за мен, за да натисна по краищата чертежите, докато Стив Рено, командирът ни Уил Матюс и Дейв Оукли се надвесиха над тях.

Оказа се, че при поглед отгоре катедралата „Сейнт Патрик“ с очертанията си наподобяваше гигантски кръст. Главният вход, откъм Петото авеню, се намираше в края на дългата ос, а допълнителните входове — откъм Петдесета улица и Петдесет и първа улица — бяха разположени в двата края на по-късата ос, символизираща напречната греда на кръста. Параклисът на Светата Дева, както и малкото удължение на другия край на дългата ос, противоположен спрямо главния вход, не бяха снабдени с отделни изходи.

— Поставих снайперисти ето тук — посочи Оукли, — на покривите на „Сакс на Пето авеню“ и на номер 620 на Пето авеню^[1]. Ще трябва да добавя един и на Мадисън авеню, отзад, за да можем да държим под око параклиса на Светата Дева. Голяма пречка са тези огромни, но мътни, цветно остъклени прозорци, понеже през тях може да се вижда, колкото през тухлена стена. Господин Нарди, трудно е да се разбере нещо от тези скици. Може ли да се каже, че е осигурена ясна видимост по правата линия от този прозорец в розово стъкло от предната фасада до параклиса на Светата Дева в дъното на катедралата?

— Само отчасти — заяви сериозният старец, като по лицето му пробягна гримаса на любопитство. — Ще попречат колоните, издигащи се зад олтара, както и балдахинът с височина от седемнадесет метра, а също и намиращата се наблизо бронзова структура с формата на беседка от онези, които архитектите наричат белведер.

— Тази катедралата е дълга колкото цяла една пресечка. Колко прави това? Някъде около сто и петдесет и шейсет метра ли? — обърна се Дейв Оукли към своя адютант. — Ще трябва да проучим всичко. Може би ще се наложи да монтираме и една камера с фиброва оптика на някой от тези прозорци. За да се сдобием с инфрачервена картина на оръжията и така да можем да следим ходовете на лошите момчета вътре. И щом настъпи подходящият момент, ще атакуваме откъм фасадата, като ще натрошим едновременно както този розов прозорец, така и всичките останали прозорци на катедралата.

— Сигурно съм започнал да оглушавам — обърна се пазачът Майк Нарди към Дейв Оукли, — защото ми се стори, че само преди секунда споменахте, че възнамерявате да разрушите великолепния розов прозорец на катедралата „Сейнт Патрик“?

— Не бива да се безпокоите за това, което е работа на полицията, господин Нарди, нали така? — опита се Оукли да го успокои. — На карта е заложен животът на много хора. Ще направим това, което е нужно, за да ги спасим.

— Но този розов прозорец е на сто и петдесет години, сър! — гневно обяви пазачът и присви кокалестите си рамене. — Той е уникален, както и прозорците на параклиса на Светата Дева, а също и всички други творби на изкуството и статуи в нашата катедрала. Няма да сте толкова бърз в решението си да пробиете дупка в една от стените на Статуята на свободата, нали? Е, тази църква в този град играе ролята на Статуята на вярата. Затова ще е по-добре да измислите някакъв друг план за действие. Ще разрушите моята катедрала само през трупа ми!

— Моля ви, изведете веднага господин Нарди — заповяда раздразнено Дейв Оукли.

— А вие по-добре се вслушайте в думите ми! — сърдито му кресна Майк Нарди в отговор, докато придружаващият го с униформата на Екипа за бързо реагиране го избутваше навън. — Оттук отивам право при журналистите.

„Само това ни липсваше“, помислих си аз. Още едно подсилващо суматохата препятствие. Сякаш и без това нещата не бяха достатъчно объркани, та да се появи и това, което още повече ще ни върже ръцете.

Оукли замислено завъртя бейзболната си шапка на главата си. Докато шумно се изкашля в дланите си, притиснати една до друга, приличаше на кетчър в бейзбола, пропуснал скъпоценната секунда, тъй като само тогава можеше да улови летящата топка.

— Господи, вижте само каква картина се очертава тук! — възкликна Оукли. — Колко са дебели тези гранитни стени? Шестдесет сантиметра ли? А вратите са бронзови с дебелина над тридесет сантиметра. Не бях очаквал някога да ми се наложи да разбивам толкова голяма врата, при това бронзова.

— Дори и тези толкова скъпоценни прозорци имат каменни орнаменти. На всичкото отгоре няма съседни сгради, откъдето да прокопаем тунел. Та това място е истинска крепост. „Сейнт Патрик“ вероятно е най-подходящото място в целия град, където с шепа бойци можеш да удържиш щурма на цяла армия. А ние трябва да се промъкнем вътре, без да я взривяваме, без дори драскотина да остане след нас. Може ли някой да ми напомни защо въобще се залових с цялата тази работа?

— Заради тлъстите суми в договора — обадих аз. — Също както е и с нас, останалите.

Това бе неуместна шега, но при тези обстоятелства не бе необходимо да съм Били Кристъл^[2], за да се грижа как да намеря отдушник за надигащото се напрежение. Всички, дори и толкова мрачният Оукли, се разсмяха от сърце.

Защото ни оставаше само още един изход — да се разплачем.