Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (43)

40.

От дъното на катедралата Чарли Конлан, бившата ярка звезда на рокендрола, се преструваше, че се залива от смях на шегите на Джон Руни, докато всъщност зорко оглеждаше похитителите един по един.

По протежението на задното перило бяха застанали шестима от тези чакали. Онзи едрият, Малкия Джон, беше тук, но предводителят им, Джак, заедно с още петима-шестима от останалите, не се виждаше никъде.

Докато заложниците продължаваха да се смеят на мимиките на Руни, Конлан се напрегна, за да си припомни нещо от армейското си обучение. Първо преброи гранатите, окачени на гърдите на похитителите. Огледа оръжията, които носеха, палките и бухалките им, както и издутините под расото на всеки от тях, докъдето вероятно стигаше бронежилетката на всеки похитител.

Плъзна се по скамейката на половин метър наляво, като се пазеше да не привлече вниманието на околните.

— Тод — прошепна той.

— Какво има? — промърмори на ухото му знаменитият куотърбек от „Ню Йорк Джайънтс“.

— Браун с нас ли е? — магнатът от търговията с недвижими имоти беше едър мъж, наскоро прехвърлил петдесетте, но все още изглеждаше в доста добра форма.

— Той си е глътнал езика — изрече футболистът. — Говори с Рубинщайн. Нека се опита да привлече кмета на наша страна.

Конлан се зарадва, че куотърбекът е с тях. От всичките заговорници този мъжага, висок метър и деветдесет и три, тежък сто и четири килограма, имаше най-големи шансове да се пребори с похитителите.

— Значи имаме напредък — промърмори Чарли Конлан с ъгълчето на устата си. — Заедно с Руни ставаме петима. Колкото повече, толкова по-добре.

— И какво ще предприемем? — попита куотърбекът.

— Засега това е тайна само между нас двамата. Нали помниш, че ни претърсиха и ни прибраха мобифоните и портфейлите?

Изчака Руни да разкаже поредната си шега.

— Пропуснаха да ми вземат пистолета, двадесет и втори калибър, скрит в ботуша ми — прошепна му Конлан.

Ето, каза го. Нямаше пистолет, но едно от правилата за оцеляване беше да се поддържа духът на хората, да им вдъхне надежда и да ги мотивира към действие в най-подходящия миг.

Конлан погледна към олтара, откъдето се чуха още ръкопляскания. Руни се покланяше. Шоуто бе свършило.

— Значи ще действаме — прошепна въодушевено куотърбекът между ръкоплясканията. — Ти само кажи кога. Ще го направим. Ще ги смажем.