Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (88)

85.

Не зная какво ми хареса повече, когато се събудих рано сутринта на Коледа. Дали несравнимо чудесното ухание на кафе и бекон, лъхащо откъм отворената врата на спалнята ми, или едва приглушеното кискане, долитащо от другата страна на леглото ми.

— О, не — простенах аз, като се надигнах, когато кикотенето стана съвсем шумно. — Всичките ми деца спят непробудно, а в стаята ми са нахлули ирландски призраци!

Последва оглушителен взрив от смях, а Криси, Шона и Трент ме повалиха обратно върху възглавницата ми.

— Не са призраци — задъхано се провикна Трент и заподскача като кенгуру досами главата ми. — Коледа е!

Сграбчили по една от ръцете ми, Криси и Шона ме изправиха на крака и ме помъкнаха към всекидневната, толкова приятно ухаеща на борови клонки.

„Това е най-прекрасният коледен подарък“ — помислих си, докато гледах двете си малки дъщери. Дори прочутият художник Норман Рокуел^[1] не би могъл да нарисува по-красива картина. Светлините от коледната елха хвърляха меки отблясъци по двете задъхани малки момиченца с широко разтворени очи в този най-специален от всички дни в годината.

— Ти се оказа прав, тате! — провикна се Криси, като ме пусна и запляска с ръце над главата си. — Оставих кухненския прозорец отключен и Дядо Коледа донесе подаръците!

Видях как Трент раздруса някаква кутия.

— Какво ще кажете вие, по-малките, да събудите по-големите? — предложих му аз. — А после може да отворим подаръците си заедно, става ли?

Трите малки комети излетяха от стаята едновременно със скоростта на ракета. Аз пък се насочих към кухнята, следвайки чудесната миризма. Заварих вътре Мери Катрин, която ме посрещна с усмивка, докато изливаше тесто за палачинки в тигана.

— Честита Коледа — поздрави ме тя. — Искаш ли пържените яйца върху палачинка, или да ги сервирам отделно?

— Както ти е най-лесно — едва успях да продумам, изумен от откритието, че закуска едновременно с пържени яйца и палачинки не е само красив сън. — Не зная как някога ще ти се отблагодаря за всичко, което правиш за семейството ми. За елхата, за това, че си била с децата на коледното представление в училището, за опаковката на подаръците. Хм, започвам да вярвам в Дядо Коледа. Сигурна ли си, че на път от Типерари дотук не си минала и през Северния полюс?

— Моля те, не заслужавам толкова похвали — смигна ми Мери Катрин. — Отец Шеймъс свърши повечето работа. Почакай, чувам децата. Вземи този поднос. Наляла съм горещ шоколад, а твоето кафе е на кухненския плот.

Подчиних се и се запътих към всекидневната. Очаквах всички да се нахвърлят да разкъсват лъскавите опаковки на подаръците като вълци върху агне, обаче ги заварих да стоят там неподвижни. Сега пък какво не е наред?

— Не е трябвало да ме чакате, деца — подканих ги аз. — Честита Коледа. Хайде да разкъсаме тези хартии!

— Виж какво, татко — започна Брайън. — Ние проведохме съвещание и…

— Това, което Брайън се опитва да ти каже — прекъсна го Джулия, — е, че решихме да не отваряме подаръците си, докато не видим мама. Знаем, че трябва да ходиш на работа, но с радост ще те изчакаме да си дойдеш, за да отидем всички заедно при мама.

Пристъпих напред и се опитах да прегърна всички наведнъж.

— Печелите — кимнах аз и затворих очи, изправен в средата на групата. — Вие сте най-добрите деца, които някога са живели на този свят.

След като изядох яйцата с палачинките, се пъхнах неохотно под душа, след което се преоблякох. Последното, което видях, докато вървях към входната врата, беше Мери Катрин, която включваше зарядното устройство към видеокамерата. Не можех да си представя как изобщо някога щях да се отплатя на това момиче.

Едва не повалих Шеймъс на пода, когато тъкмо се показа от асансьора на връщане от дома си, където бе отишъл да си вземе душ и да се преоблече. Беше облечен изцяло в черно с плътно прилепнала към врата му якичка, задължителна за всички католически свещеници. Дяволите да го вземат, но наистина изглеждаше много благопристоен, набожен и красив.

— Честита Коледа — поздрави ме и той. — Пак на работа, а? Това е чудесно. Подходяща работа си си намерил. Много благоприятстваща семейния живот, тъй си е.

— О, да, тъй, тъй си е — отвърнах аз в тон с грубоватото ирландско наречие на дядо ми.

Как ли не! Сякаш изгарях от желание да ходя на работа. Едва не се разсмях, след като си поех дълбоко дъх. Че то какъв празник щеше да бъде, ако моят дядо не се заяде за нещо.

— Хей, благодаря ти за всичко, което си направил за хлапетата, заядлив стар прилеп такъв — подразних го аз с усмивка и влязох в асансьора. — Макар че има още какво да се желае — додадох в стила на Скрудж, непоносимия персонаж на Дикенс.