Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (104)

101.

Останах в стаята, след като Шеймъс изведе децата, за да ги прибере у дома. Необяснимо защо, но сега се чувствах по-спокоен, изпълнен със сили, забравил умората. Затворих вратата на стаята и седнах до Мейв в студеното легло, за да я прегърна. След малко поех ръката й в своята, загледан в докосналите се наши брачни халки.

Затворих очи и си представих Мейв от първите дни на ухажването ми, започнало в една болнична стая на спешното отделение. „Тогава тя също винаги държеше ръката на някой от болните“, припомних си. Черни, бели, жълти, кафяви, млади, стари, луди, осакатени, натрошени, окървавени. Замислих се за всичките човешки сърца, на които бе помогнала през живота си. Най-вече на моето. И на десетте ни деца.

Към полунощ се изправих, за да си изпъна схванатия гръбнак. Мейв отвори широко очи и с двете си ръце сграбчи ръката ми.

— Обичам те, Майк — изрече напрегнато.

„О, Боже! — изплаших се аз. — Не сега. Моля те, не сега!“

Ръката ми инстинктивно посегна към бутона за повикване на сестрата, но Мейв я отблъсна. Една сълза се претърколи по опънатото й от болките лице, докато нямо поклати глава.

После се усмихна.

Спри!

Тя се вгледа в очите ми. Сякаш виждаше в тях някакво далечно убежище. Някаква нова земя, към която се приготвяше да отпътува.

— Бъди щастлив — промълви.

После пусна ръката ми.

Когато пръстите й се отдръпнаха от дланта ми, усетих как нещо дълбоко в мен се пропука и се отвори огромна празнота.

Протегнах се и улових Мейв, когато се отпусна назад. Гърдите й вече бяха неподвижни. Ръката ми отпусна нежно главата й върху възглавницата, както го бях сторил в първата ни брачна нощ.

„Това е“, не спирах да си повтарям аз.

Стаята се завъртя пред очите ми, докато стоях сред нея, задъхан и вцепенен. Имах чувството, че някакъв буен вятър ме е връхлетял, за да ме повали, да ми отнеме въздуха, да ме лиши от духа ми.

Цялото щастие, което бях преживял някога с нея, всеки порив на радост, всеки залез, всяка надежда, всичко добро, което бяхме споделяли или можехме още да споделяме, сега се отприщи, напирайки да изскочи, раздирайки сърцето ми. Повдигнах стреснато глава, когато чух пеенето.

Видеокасетата някак си отново се бе включила и на екрана на телевизора сега се виждаше как Криси си проправя път през сцената в салона на училището в сребристия си костюм на ангел, докато всички ученици пееха в хор „Тиха нощ, свята нощ“.

Изключих касетата, сетне угасих лампата и легнах до жена си. Снегът леко се сипеше в мрака, отвъд прозореца.

„Как мога аз още да съм жив?“ — питах се, заслушан в ритъма на сърцето си, което продължаваше егоистично да бие в гърдите ми.

Напипах ръката на Мейв и усетих студената й венчална халка. Спомних си щастливите сълзи в очите й в малката църква, в която се венчахме — там, където поставих халката на пръста й. Подхвърленият във въздуха ориз, смесен със снежинките, когато излязохме, хванати ръка за ръка, за да се спуснем по старите дървени стъпала.

Притворих очи, но вече нищо не чувах. Болничните звуци заглъхваха в мрака, както и шумът, долитащ от външния свят. В цялата вселена остана само студената ръка на жена ми, вкопчена в моята. И нищото, бръмчащо в мен като електропровод за високо напрежение.