Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (74)

71.

Докато двамата с Рено носехме трупа на кмета на Ню Йорк надолу по стъпалата на катедралата, наоколо се разнесе обедният звън на камбаните. Всичко, случило се досега, бледнееше в сравнение с това брутално, ужасяващо и ненужно убийство.

Сред тълпата от полицаи и федерални агенти настъпи небивала суматоха. Зловещият скот на камбаните продължаваше да отеква, докато полицаите и екипите от спешната помощ, покрай които минавахме, спонтанно оформиха кордон по протежението на улицата. Всички стояха потресени и невярващи, застинали в знак на почит към мъртвия кмет на Ню Йорк.

Усетих леден спазъм, когато си спомних как полицаите и пожарникарите се вцепеняваха и застиваха в същата поза всеки път, когато изваждаха тялото на поредната жертва сред купищата отломки, останали от Световния търговски център при атентатите от 11 септември. След като положихме група на кмета върху носилката от спешната помощ, вдигнах очи към величествената коледна елха пред Рокфелеровия център, висока двадесет и два метра.

Ударите следваха един след друг. Най-лошото тепърва започваше.

„Достатъчно, Майк“, казах си аз. Извършеното от похитителите бе невиждано варварство, но на всяка цена сега трябваше да се овладея. Време бе да се стегна и да се съсредоточа. Да се отърся от вцепенението и да продължа напред. И по някакъв начин да се опитам да разгадая ходовете на Джак.

„Защо именно кмета?“ — замислих се, докато се взирах в обезобразеното тяло.

Възможно ли бе Джак дотолкова да е бил потресен от гибелта на един от своите, та да е избрал кмета като изкупителна жертва единствено с цел да ни вбеси още повече? Или всичко това е част от замисъла, за да въздейства върху нас, да ни накара да реагираме по определен начин? Дали пък това убийство не беше от ключово значение за нас? Първата важна улика? Защо бяха избрали да убият точно Андрю Търман?

Докато се опитвах да намеря отговорите на тези въпроси, един капитан от полицейското управление на Централен Манхатън, клон „Север“, си проправи път сред саксиите с цветя и ми стисна ръката. После ми съобщи, че командир Уил Матюс междувременно преместил командния ни център в западната сграда от Рокфелеровия център, намираща се на номер 630 на Пето авеню, или точно срещу катедралата. Искал незабавно да му докладвам.

Тичах през целия път дотам, без да подозирам какво ме очакваше, когато прекрачих прага на заседателната зала на офиса, разположен на втория етаж на сградата. Оказа се, че командир Уил Матюс беше с най-нисшия чин от всички присъстващи там.

При нормални обстоятелства малко щях да се смутя, ако се озовях лице в лице с комисаря на нюйоркската полиция, Дейли, който ме посрещна с кратко кимване, при това в компанията на специалния агент Бил Гент, оглавяващ клона на ФБР в Ню Йорк. Но преживеният шок сякаш бе пресушил емоциите ми, така че се задоволих само с едно сухо кимване към двамата началници.

— Добър ден, детектив — поздрави ме комисарят.

Той беше висок, красив мъж, с аристократична осанка и със своя раиран тъмносин костюм приличаше повече на банкер, отколкото на висш полицейски началник. Някои колеги твърдяха, че с шитите си по поръчка дрехи и с магистърската си степен по бизнес администрация от Колумбийския университет той не представлявал нищо повече от поредния кариерист. Всъщност за пръв път го виждах отблизо, за да мога да направя някаква преценка.

— Току-що научихме за… Боже мой, не мога да повярвам, че го казвам… за убийството на Анди… искам да кажа убийството на кмета — заекна Дейли. Стори ми се искрено разстроен и това ме трогна. — Ти каза нещо за индивидуалната отговорност. Какво, според теб, преследват те с всичко това?

— Честно казано, сър — заговорих аз, — не мога да ги разбера. Отначало ми се струваше, че всичко се свежда до сделка за много пари. Група криминални типове, явно професионалисти, се опитва да спечели колкото може повече чрез отвличането на голям брой знаменитости и влиятелни личности. Но след това, поради неизвестна нам причина, застреляха един свещеник. Предполагам, че убийството на колегите от тактическия екип може да се приеме като самозащита, ала това, което направиха с кмета, свидетелства за натрупан огромен гняв. Може би в началото всичко да се е свеждало само до парите, обаче сега, след като видяха колко плътно са обкръжени, са започнали да губят самообладание.

— Допускаш ли всичко това, или поне само някаква част, да е свързано с лична омраза към кмета? — попита Гент. С провисналите си уши, досущ като на кучетата от породата басет, ниският шеф на управлението на ФБР в Ню Йорк изглеждаше като пълна противоположност на Дейли. Възпълен и блед, в черен едноредов костюм от „Сиърс“, Гент спокойно можеше да мине за служител от някоя погребална агенция.

— Не зная — казах. — Възможно е.

— Май много неща не знаеш, така ли е? — заядливо подхвърли Гент.

— Да не мислите, че доброволно съм се заел с тази задача? — отвърнах му аз, като откопчах от колана си калъфа на мобилния си телефон и го плъзнах по масата към него. — Няма да се обидя, ако вие лично поемете преговорите вместо мен. Вашите хора и без това вече ни показаха в Уейко^[1] как могат да се справят с подобни ситуации.

Само допреди няколко минути смятах, че съм овладял гнева си. Оказа се, че съм се лъгал.

— Извинявай — отрони Гент и се отдръпна от мобилния телефон, сякаш можеше да го ухапе. — Коментарът ми беше дребнав и ненужен.

— Точно така — потвърди комисарят, като измери шефа на нюйоркското ФБР с поглед, сякаш търсеше по него някое по-уязвимо място, където да го халоса с по-дебела тояга. — Детектив Бенет е най-наясно с нещата по този случай, така че ще остане да работи по него. Ясно ли е?

„Майната им на всички, които твърдят, че комисарят е кариерист и въздухар“, помислих си и вътрешно се усмихнах. Явно дълбоко се заблуждаваха.

Гент изглеждаше напълно слисан, ала все пак кимна утвърдително. Само след секунда телефонът му звънна. Щом видя чие име е изписано на дисплея на телефона, рипна от стола си и изскочи в коридора.

Върна се при нас веднага след като приключи разговора. С още по-пребледняло лице.

— Обади се директорът. Току-що се върнал от съвещание при президента. Разрешава се намеса на военните. Вече са вдигнали по тревога дежурния екип на „Делта форс“^[2] и той е на път.