Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (10)

7.

Съдейки по омачканите й джинси и прашното й сако от тъмносин вълнен плат, реших, че младата руса жена, изправена на прага ми, едва ли се е запътила към някое коктейлно парти в Манхатън.

Но като видях и изпоцапаната й раница, преметната през рамото й, както и платнената торба, която стискаше в премръзналите си ръце без ръкавици, ми стана ясно, че все пак се е запътила нанякъде.

— Господин Бенет? — попита тя, като отпусна платнената си торба и ми протегна малката си, изящна ръка. — Господин Майкъл Бенет?

Ирландският й акцент бе толкова топъл, колкото ръката й — студена.

— Това съм аз, Мери Катрин — рече непознатата. — Пристигнах.

Заради акцента й заподозрях, че навярно е роднина на жена ми. Опитах се да си спомня физиономията на Мери Катрин сред малкото присъствали роднини от страна на Мейв на сватбата ни. Ала успях да се сетя само за един възрастен прачичо, няколко далечни братовчедки и трима заклети ергени на средна възраст. Какво, по дяволите, можеше да означава всичко това?

— Пристигнахте? — предпазливо повторих.

— Аз съм au pair^[1]. Нона ми каза, че е говорила с вас.

Au pair? Нона? Изведнъж ми просветна, че Нона е името на майката на Мейв. Жена ми винаги говореше крайно неясно за миналото си, прекарано в ирландския град Донегал. Имах чувството, че роднините й са малко ексцентрични.

— Съжалявам, Мери, но… Ами, вижте, аз просто не схващам за какво точно ми говорите.

Мери Катрин отвори уста, за да каже нещо, ала млъкна. Като се навеждаше да вдигне платнената си торба, лицето й, изваяно като на порцеланова статуетка, се обля в гъста червенина.

— Съжалявам, че ви изгубих времето, сър — избъбри смутено тя и само кимна, без да успее да прикрие огорчението си. — Сигурно съм допуснала някаква грешка. Извинете.

Щом се приближи към вратата на асансьора, платнената й торба се изплъзна от ръката й. Излязох в коридора да я изпратя, едва заобикаляйки купчината пликове, разпилени по пода. Беше се натрупала доста поща и услужливите ми съседи семейство Ъндърхилс ги бяха захвърлили под масичката в нишата, която деляхме. Личеше си, че се бе оказала излишна в колекцията им от старинни дървени мебели.

Зърнах в средата на купчината един малък плик, явно преседял на пода доста време.

— Почакайте за секунда! — извиках.

Разкъсах плика. Писмото вътре бе изписано с дребен и труден за разчитане почерк, но все пак успях да разпозная обръщението Скъпи Майкъл, споменатото на два пъти име Мери Катрин, а накрая: Нека Бог да те закриля в този труден за теб момент. С любов, Нона.

Ала все още нямах представа какво, по дяволите, означаваше всичко това.

До този момент дори не бях стопроцентово сигурен дали тъща ми все още е жива. Но бях сигурен поне в едно — вече бе прекалено късно и аз бях толкова уморен, че нямах сили да мисля.

— Значи вие сте Мери Катрин, пристигнала тук au pair? — промърморих към момичето точно когато вратата на асансьора се отвори.

Искра на надежда проблесна в яркосините й очи. Но къде, за бога, щях да я настаня? Нашата странноприемница вече беше пренаселена чак до тавана. Ала изведнъж си спомних, че на таванския етаж има стая за прислужница. Вървеше заедно с апартамента, а сега я ползвахме като килер.

— Влезте — поканих я. Грабнах платнената й торба от ръката й и я въведох в асансьора. — Ще ви покажа къде да се настаните.

Необходими ми бяха двадесетина минути, за да очистя от таванската стая всичките струпани ненужни вещи, най-вече детски играчки, като куклата Барби на Криси и детското колело на Шона. Имаше и някакви стари седалки за колата.

Слязох за малко в апартамента, за да се върна горе с някакви хартии за застилане на пода. Заварих Мери Катрин да полага матрака върху леглото със стоманената рамка. Дори бе успяла спретнато да подреди нещата си в чекмеджетата на скрина, който на времето използвахме и като тоалетна масичка.

Изгледах я за миг. Вероятно още нямаше тридесет години. Не беше много висока, но ми се стори преливаща от енергия и сърдечност. „Явно не й липсва кураж“, замислих се аз, имайки предвид за каква работа кандидатстваше.

— Нона май не е успяла да ви обясни колко голямо е моето семейство, нали?

— Цяла люпилня — отвърна ми Мери Катрин. — Май че тъкмо този израз използва тя.

— А колко деца, според вас, се побират в една люпилня?

Мери Катрин се подвоуми за миг и подпита:

— Пет ли?

Поклатих глава и само вдигнах палеца си нагоре.

— Седем?

Съзрях тръпката на паника, пробягнала по лицето й, когато повторих знака си да вдигне бройката.

— Да не би да са десет? — едва не простена тя.

Усмихнах се, ала побързах да я успокоя:

— Но, слава богу, всичките са научени сами да се оправят в тоалетната. И са чудесни хлапета. Ала няма да ви се разсърдя, ако решите още утре или през следващата седмица да посмете по обратния път.

— Десет? — отново повтори Мери Катрин, сякаш не смееше да повярва.

— Пише се с единица и с една нула отзад — обясних й с усмивка. — О, да не забравя още, че ако ще работите за нас, наричайте ме просто Майк. Или Идиота, ако предпочитате. Но, моля ви, не се обръщайте повече към мен като към господин Бенет.

— Добре, Майк — съгласи се Мери Катрин.

Преди да я оставя сама в таванската стая, забелязах, че по лицето й още бе изписано дълбоко объркване.

— Десет — тихичко повторих аз, но по-скоро на себе си.

Великолепната десетка.