Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (33)

30.

Все още бях в автобуса, временно използван като команден център, обсъждайки стратегията за преговорите с Мартели и Мейсън, когато тежките двери на катедралата се отвориха за втори път.

Сякаш някой изсипа в гърба ми цял поднос с ледени кубчета, когато видях кой се показа оттам.

Господи! Сега пък какво следваше?

Бившият президент Стивън Хопкинс, с крайно озадачен вид, се озова насред покрития с каменни плочи площад, а после църковните двери бързо се притвориха зад гърба му. Те бяха освободили Хопкинс? Но защо?

„Поредният напълно неочакван ход на похитителите“, помислих си и отново се почувствах зле. Всъщност беше страхотно, че са освободили бившия президент, но вече ставаше съвсем невъзможно да се предугадят ходовете им. Това ли бе целта им? Дълбоко се съмнявах.

Спонтанен вик на радост се изтръгна едновременно от гърлата на полицаите и хората от тълпата, струпана зад барикадите.

— Действайте! — чух да се провиква командир Уил Матюс. — Доведете президента. Повтарям: действайте и го доведете тук. Веднага!

Заповедите му едва бяха изречени и дузина агенти от Отряда за бързо реагиране се нахвърлиха върху бившия президент и го избутаха с максимална скорост зад камиона от чистотата, служещ като барикада насред Петдесета улица.

Изправих се и се загледах замислено към катедралата през прозореца на караваната. Призрачни готически арки, избледнели гранитни стени, опушени от времето цветни стъкла.

А ето че сега оттам се появи Стивън Хопкинс, пуснат на свобода без никакви наранявания.

Какво се очакваше от мен да измъдря, за да се реши тази история? Замислих се за Мейв и хлапетата. Обикновено не си търсех извинения, но не беше ли ми се насъбрало прекалено много?

Ръката на Пол Мартели се отпусна на рамото ми.

— Ти стори възможно най-доброто в тази ужасна ситуация, Майк — изрече той, сякаш прочел мислите ми. — За целия този кошмар са виновни онези загубеняци, които сега са вътре. Не ние. Не го забравяй.

— Хей, чувал ли си историята как изпратили няколко агенции за сигурност, за да заловят един заек в гората? — обади се Нед Мейсън от ъгъла на караваната.

Погледнах към него. Предполагам, че беше някакъв виц.

— Не — учтиво отвърнах аз.

— Първо, както е редно, изпратили специалисти от ЦРУ — започна Мейсън. — Те се върнали и докладвали, че оперативните им работници не открили нито заек, нито гора. Тогава изпратили шибаните тъпи идиоти^[1]. Те заявили, че гората най-неочаквано пламнала, заекът имал пиротехнически наклонности и го видели да щрака запалката си „Зипо“. Знаеш ли какво станало, когато накрая изпратили специалистите от нюйоркската полиция да претърсват дърветата?

— Не, но съм сигурен, че ще ми кажеш — подканих го и се усмихнах неловко.

Мейсън продължи да разказва. Беше придобил още по-застрашителен вид от преди.

— Двама детективи навлезли навътре и се върнали само след десет минути, влачейки закопчана с белезници мечка с насинено око, която само повтаряла: „Е, добре де, добре де. Признавам, че съм заек“.

Пол Мартели изгледа Мейсън, а аз само примигнах с очи.

— Този виц не само не е смешен — отсече ядосан Мартели, — ами е направо тъп.