Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (119)

116.

Седмица по-късно, в събота сутринта, слънцето грееше ярко, ала навън бе пронизващо студено и ветровито. Ние, цялото семейство Бенет, с решителна стъпка преминахме през входа на парка Ривърсайд, заобиколен от високи каменни стени. Зад оголените дървета се виеше река Хъдсън, или нашата река, както Мейв имаше навика да я нарича. Приличаше на безкрайна лента от разтопено сребро.

Не ми отне много време да намеря дървения кол, обвит с оранжева лента. Само преди три месеца ние двамата — моята скъпа жена и аз — го бяхме поставили тук, в края на ливадата с изглед към реката.

Пуснах на земята дъбовата фиданка, която носех на рамо, и извадих кола от дупката. Погледнах към най-големия си син. Брайън ми кимна и заби лопатата в земята.

Всички се изредихме. Наложи се да помогна на Шона и Криси, но Трент настоя сам да се справи. Накрая забучих фиданката в дупката, която дружно бяхме изкопали. После се отпуснах на колене и с ръцете си започнах да бутам черната пръст към корените на дръвчето. Много скоро ми се притекоха на помощ. Всички бяхме коленичили на земята, заровили ръце в прясно изкопаната пръст.

Накрая се надигнах и се загледах мълчаливо в тънкото дръвче, усещайки как студеният влажен вятър брули изпоцапаните ми с калта ръце. Сякаш целият свят бе притихнал. Тишината се нарушаваше единствено от някакъв влекач, лениво напредващ на север по реката.

Спомних си как двамата с Мейв се любувахме на залеза на слънцето при последния ни пикник тук. Беше през лятото миналата година. Преди рака. Последните ни безоблачни дни, когато всичко беше наред. Децата ловяха светулки, а аз бях отпуснал глава върху рамото на Мейв, докато се любувах на небето, обагрено в синьо-златисто сияние. И сега, докато стоях тук без нея, усещах тежестта на тялото й, облегнато до моето.

— Подаръкът на мама за нас — промълви накрая Криси и погали нежно тънкото стъбло на дървото. — Нали, татко?

— Точно така, Криси — отвърнах, грабнах моето бебче и го вдигнах на раменете си. — Когато беше съвсем малка, това бе любимото място на мама, където обичаше да ви води вас, всичките. Тя ми заръча да ти кажа, че всеки път, когато поискаш да си поговорите, би искала да дойдеш тук или просто да погледнеш през прозореца към това място и да си мислиш за нея.

Улових ръцете на Джулия и Бриджет и събрах цялото семейство около малкото дърво. Носех обицата на лявото си ухо и винаги щях да я нося, независимо от модата, независимо от възрастта ми.

— Мама ни събра всички заедно — изрекох аз и огледах лицата на моите деца. — И докато всички сме заедно, тя винаги ще бъде с нас.

По-скоро усетих, отколкото чух, че Криси се разплака, докато прекосявахме тревистата ливада. Свалих дъщеря си от раменете си и я притиснах до гърдите си, но тя продължаваше да плаче.

— Какво има, скъпа?

— На малкото бебе пийп му липсва мама — изрече тя неутешимо. — Толкова много. Толкова много.

— Зная — сподавено изрекох аз и се опитах да бърша едновременно и нейните, и моите сълзи. Вятърът се усили, начерта бразди върху доскоро спокойната повърхност на водата и запрати куп ледени снежинки по мокрите ни бузи. — И на татко пийп също му липсва — добавих.