Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (73)

70.

Изскочих през вратата на автобуса и тичах през улицата, когато масивните порти на катедралата отново се открехнаха. Знаех, че ще бъде изхвърлена следващата жертва. Част от мен искаше да вярва, че ще успея да снася един човешки живот, ако действах достатъчно бързо, но бях наясно, че няма да успея.

Вече бях прекосил широкия тротоар, когато някаква човешка фигура внезапно изхвръкна от тънещото в мрак пространство зад отворената врата. Не можах да преценя дали бе на мъж, или на жена.

Тялото се прекатури върху плочника и тупна по очи върху повехналите цветя. Беше мъж — това бе първото, което забелязах. С черен костюм. Кой ли от заложниците е бил убит?

Дъхът ми секна, докато се отпусках на колене пред жертвата. Само един поглед към тялото ми бе достатъчен, за да разбера, че вече нямаше смисъл да проверявам дали има пулс. От кръста надолу сякаш го бяха срязали на две. Някога живото човешко същество сега представляваше ужасяваща кървава маса.

Бях закъснял с намесата си.

Жертвата бе мъж на средна възраст. Ризата му бе свалена. Гърбът му бе осеян с дузини едри назъбени рани от пробождания. Около тях се виждаха следи, наподобяващи изгаряния от цигари, които продължаваха и по ръцете му. Бях виждал много трупове и веднага разбрах, че някой е удрял жертвата с остър нож, може би дори със сатър, в пристъп на неистова ярост.

Когато лейтенант Стив Рено от Отряда за бързо реагиране ми помогна да обърнем трупа по гръб, първото, което видях, бе прерязаното му гърло.

Сърцето ми се присви болезнено, когато се вгледах в пребитото и окървавено лице.

Обърнах се към застаналия до мен Рено.

— Всичко е толкова безсмислено — изрече едрият мъж, вперил поглед в трупа. Гласът му бе нисък и треперещ, сякаш говореше на себе си. — Напълно безсмислено.

Кимнах, докато продължавах да се взирам надолу, неспособен да отклоня очи.

Андрю Търман, кметът на Ню Йорк, бе вперил безжизнените си очи в оловносивото небе. Ледени тръпки пробягаха по тялото ми, когато погледнах към черните арки, надвиснали над вратите на катедралата, където той като че ли търсеше отговора на въпроса: как можа да се случи това?

Нямахме одеяло подръка, затова Стив Рено смъкна якето си и зави с него кмета Търман. Мълчаливо се прекръсти, преди да склопи очите му.

— Хвани го за краката, Майк — промълви Рено. — Да го махнем оттук. Не бива да позволяваме на пресата да прави снимки.