Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (56)

53.

Рано сутринта, в седем без десет, единадесет годишният Брайън почука на вратата на стаята на сестра си.

— Джулия? — прошепна той. — Будна ли си?

Джулия се показа на вратата, докато продължаваше да реши мократа си коса. „Вече се е изкъпала“, разочаровано си каза Брайън. Искаше му се той да е първият, като старшия в семейството. В крайна сметка нали беше най-големият от момчетата. Кога е станала Джулия Велика? В шест?

— Тъкмо се канех да те събудя — рече тя. — Татко още ли спи?

— Спи като умрял… Исках да кажа, като камък — побърза да се поправи Брайън. — Кой знае в колко се е прибрал тази нощ. Искаш ли да се заема с овесената каша, докато ти будиш чудовищата?

— Добре, ама ако свършиш, преди да съм вдигнала момичетата, иди и събуди Трент, Еди и Рики — поръча му Джулия. — Ще ми отнеме известно време, за да облека момичетата и да им оправя косите.

— Дадено — кимна Брайън и понечи да се обърне към тънещия в полумрак коридор, когато внезапно се замисли.

— Слушай, Джулия — отново я заговори той.

— Какво?

— Чувствам се зле, откакто татко снощи се върна и ни се скара. Трябва повече да му помагаме. Мисля, че идеята ти да ставаме по-рано и всеки от нас да е готов навреме е страхотна.

— Благодаря ти, Брай — отвърна Джулия. — Много мило от твоя страна, че го каза.

„Брей!“, помисли си Брайън и потрепери. Тя имаше право. Какво, по дяволите, му ставаше, че се е размекнал толкова, та дори е мил със сестра си?

— Който последен приготви хората си, е тъп загубеняк! — провикна се на излизане Брайън.

Подреди сръчно кухненската маса и разтвори рязко вратата на стаята на момчетата. Раздруса крака на Рики на долното легло, а Трент се надвеси като прилеп с главата надолу от горното.

— Дойде ли? Дойде ли? — попита нетърпеливо Трент.

— Кой да е дошъл? — учуди се Брайън и с един замах смъкна петгодишното си братче от леглото, за да стъпи с боси крака на пода.

— ДЯДО КОЛЕДА! — извика Трент.

— Шшшт! — вдигна пръст Брайън. — Още не е дошъл.

— Какво? — начумери се Трент. — Дядо Коледа не е дошъл? Но защо? Да не ме лъжеш нещо, Брай? Зная, че съм малко непослушен, ама иначе съм добър.

— Още не е Коледа, ах, ти, малък побърканяк — скастри го Брайън и го поведе към шкафа. — Събуди Рики и после тичай да си измиеш зъбите. Миене и изплакване. Веднага!

След няколко минути, когато отвори вратата на спалнята, Брайън радостно се усмихна. Момичетата тъкмо излизаха от стаята си. Отвори уста, за да похвали перфектната госпожица Джулия, че за толкова време всички са готови, но млъкна. Стига вече комплименти. Май съвсем се сдухваше. Брайън се засмя, когато светна лампата в кухнята. Дори и да му се струваше лигаво, се зарадва, като видя всички, издокарани в живописните си костюми.

Трябваше да се преоблекат заради училищното коледно карнавално представление, на което всеки от тях щеше да бъде маскиран. Криси, Шона, Бриджет и Фиона бяха ангели с ореоли на главите. Трент и Еди бяха пастири. На Рики пък бе поверена отговорната роля на Йосиф и затова бе удостоен с правото да носи фалшива и ужасно смешна черна брада. Дори Джейн и Джулия, които пееха в хора, трябваше да навлекат дълги сребристи роби. Разбира се, самият той се бе докарал в най-хубавия и впечатляващ костюм, защото щеше да бъде единият от тримата влъхви.

— Виж ги само — възкликна Брайън, като се изправи начело на масата, редом с Джулия. — Понякога наистина са готини.

Джулия измъкна малкото си фотоапаратче от джоба на робата си и бързо щракна една снимка с малките питомци на фамилията Бенет. „Как го постигат тези момичета? — зачуди се Брайън. — Как винаги знаят какво точно трябва да се направи?“

Джулия показа на Брайън екранчето на фотоапарата.

— Мислиш ли, че мама ще хареса снимката? — попита го тя.

— Може би — каза Брайън. — Откъде, по дяволите, бих могъл да знам?