Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (115)

112.

Досега си мислех, че затворниците са прекалено шумни, но се оказа, че до този момент те само са загрявали. Когато се впуснах в ожесточена ръкопашна схватка с Джак и Малкия Джон, цялото затворническо войнство се разкрещя така силно от бетонните си килии, че все едно някой от супермощните „Боинг Джъмбо Джет“ форсираше двигателите си в хангара.

После от горните етажи започнаха да ни замерят с пластмасови бутилки, мокри кърпи, списания, смачкани на топки късове обгоряла тоалетна хартия. Дали пък не се опитваха да ме подпалят?

Когато Джак ме халоса по гърба с палката си, аз рухнах на едно коляно. Мозъкът ми ту се включваше, ту се изключваше — като радиостанция, работеща с много смущения. Но когато Малкия Джон се тръшна върху гърдите ми, съвсем ми причерня.

Изкрещях и със сетни сили се втурнах към вратата.

Спомних си за децата. Не можех да ги изоставя точно сега. Не можех да позволя да останат кръгли сираци. За нищо на света не биваше да се стига дотам. Вече почти се бях изправил на колене, когато Малкия Джон връхлетя върху мен и започна да ме рита в ребрата. Претърколих се по гръб, съвсем останал без дъх. И точно тогава стоманеният ток на ботуша му ме улучи в слънчевия сплит. Миг преди да изпадна в безсъзнание, учудено се запитах дали последното, което ще видят очите ми, няма да бъде Джак, замахващ с палката срещу мен.

Ала тогава се случи нещо напълно неочаквано — една ръка се прокрадна, безшумно и коварно като змия, през решетките зад гърба на Джак. Беше толкова едра, че едва успя да се промуши между здравите метални пръти. Обилно татуирана, адски яка ръка, която се уви около колана на Джак и го дръпна назад. Все едно проехтя гонг, когато главата му се тресна в дебелата метална решетка. След което трясъкът се повтори отново и отново.

— Как ти се харесва това, а, шефе? — питаше го затворникът отзад, докато блъскаше пак и пак темето на Джак в дебелите стоманени пръти. — Как ти се струва, шибаняк смотан?

А когато Малкия Джон ме пусна, за да се притече на помощ на Джак, аз успях да се изправя на крака. Палката, която допреди миг Джак размахваше срещу мен, сега се търкаляше на бетона. Наведох се и я вдигнах.

В миналото за кратко ми се бе случвало да държа полицейска палка в ръцете си — беше по време на службата ми в участъка „Хънтс Пойнт“ в южен Бронкс. В онези дълги и студени нощи, когато бе мой ред да дежуря, аз се поддържах буден, като размахвах палката отново и отново, докато не се научих да я завъртам тъй бързо, че да свисти във въздуха.

Палката изсвистя… Още при първия ми удар — замахнах с две ръце — лявото коляно на Малкия Джон се пръсна, както се разхвърчават трески. Отскочих мигновено назад, защото набитият надзирател, след като простена шумно, изненадващо бързо подскочи на куц крак и отново се насочи към мен. В широко разтворените му очи, подути като на жаба, се четеше неистова ярост, а от зеещата му уста се разхвърчаха слюнки на всички посоки.

Вдигнах крак, завъртях се и го изритах право в челюстта. Той се преви надве, за да се предпази, ала беше прекалено късно. Строших палката в слепоочието му и той рухна като подкосен на бетонния под.

Затворниците ме приветстваха с още по-оглушителни и злобни крясъци, докато залитах и се препъвах край надзирателя, проснат в безсъзнание сред локвата кръв. Гневните викове иззад решетките прераснаха в яростен призив да довърша разправата, щом пристъпих към килията на затворника, който продължаваше да души Джак с двете си страхотно едри и силни ръце. Лицето на Джак вече бе станало моравосиньо.

Грабнах здравата палка, която допреди минути беше в ръцете на Малкия Джон. И се приготвих за следващия си убийствено силен замах.

— Убий го! Убий го! Убий го! Убий го! — разкрещяха се в хор затворниците.

Трябваше да призная: предложението бе изкушаващо. Замахнах.

Но не ударих Джак.

Ударих татуираната ръка, която вече почти беше го удушила. Затворникът изпищя и отпусна хватката си. Джак се стовари в несвяст на пода.

— Хей, брато, така ли ми се отблагодаряваш? — обиди се мускулестият затворник зад решетките и се зае енергично да разтрива ударената си ръка.

— Съжалявам — казах му аз, когато започнах да влача Джак покрай камарите от захвърлени боклуци към залостената врата на гимнастическия салон. — Не мога да го арестувам, ако е мъртъв.

Но поне можех да го изритам здравата в зъбите. Заради доброто старо време, Джако.

И точно това направих — изритах го яко, — след което затворниците съвсем пощуряха от радост.