Робърт Маккамън
Лебедова песен (95)

95

Слънчевата светлина не пропусна лагера на Армията на съвършенството и всеки мъж, жена и дете видяха какво разкри.

Лицата, които мракът скриваше, бяха чудовищни. Светлината освети гротесковите демони на красивите стъпала на караваната на централното командване, камионите с натоварените в тях окървавени дрехи, и черната каравана, в която Роланд Кронингер извършваше мъченията в своя поход на истината. Мъжете, които живееха заради кръвта и писъците, се скриха от тази светлина, сякаш погледът на Бог щеше да ги смаже.

Над тълпата властваше паника. Вече нямаше водачи, а само последователи, и някои паднаха на колене и замолиха за прошка, а други пропълзяха в добре познатия мрак под караваните и се свиха там с оръжията си.

Три фигури вървяха през виещата и хленчеща маса от човешки същества, много от които не можеха да понесат да погледнат лицето на момичето с огнената коса. Други крещяха за полковник Маклин и за човека, когото познаваха като Приятел, но не получиха отговор.

— Стойте! — Един млад войник с груби черти на лицето насочи пушката си към троицата. Двама други мъже стояха зад него, а иззад един камион се появи и четвърти, който насочи пистолета си в Джош.

Суон погледна всеки един от тях, вдигна гордо глава и когато пристъпи напред, всички войници отстъпиха назад освен мъжа, който беше проговорил.

— Махни се от пътя ни — нареди му момичето с възможно най-спокойния си глас, но знаеше, че онзи е изплашен и иска да убие някого.

— Майната ти! — излая в отговор той. — Ще ти пръсна мозъка.

Суон хвърли нещо в калта, от която се издигаше пара.

Войникът го погледна.

Беше облечената в черна ръкавица ръка на полковник Маклин, чиято длан с пирони беше почервеняла от засъхнала кръв.

Онзи я грабна и се ухили като безумец, когато осъзна какво държи.

— Моя е — прошепна той, след което завика френетично: — Моя е! Маклин е мъртъв! — Вдигна ръката, за да могат всички да я видят. — Сега е моя! Аз командвам! В мен е влас…

Войникът с пистолета го застреля в челото и когато изкуствената ръка падна в калта, другите мъже се спуснаха към нея и се сбиха като животни за този символ на властта.

Една друга фигура се смеси с тях, блъсна един от войниците настрани, а после и втори, отне изкуствената ръка и я стисна в своята. Фигурата се изправи и когато изцапаното й с кал лице се обърна към Суон, тя видя шока и омразата в очите й. Беше брутален на вид тъмнокос мъж в униформа на Армията на съвършенството… но в предната част на ризата му имаше дупки от куршуми и засъхнала кръв около сърцето. Лицето му като че ли се набръчка за стотна от секундата и след това мъжът вдигна едната си мръсна ръка, за да се прикрие от слънцето или от Суон.

Може би беше той, помисли си момичето. Може би вече си беше сложил ново лице и беше облякъл дрехите на някой труп. Не беше сигурна, но ако беше той, трябваше да му отговори на въпроса, който й зададе в мината.

— Машината е спряна и ракетите няма да бъдат изстреляни. Никога.

Мъжът изсумтя и отстъпи назад, като продължаваше да крие лицето си.

— Краят няма да настъпи — заяви Суон. — Така че да, прощавам ти, защото ако не беше ти, нямаше да получим втори шанс.

— Убийте я! — опита се да изкрещи тъмнокосият, но гласът му беше слаб и пресипнал. — Застреляйте я!

Джош застана пред Суон, за да я предпази. Войниците се поколебаха.

— Казах да я убиете! — Той вдигна ръката на Маклин с извърнато от момичето лице. — Сега аз съм вашият господар! Не й позволявайте да се измъкне оттук…

Един от войниците стреля от упор.

Куршумът от пушката му прониза гърдите на тъмнокосия мъж и онзи се олюля. Още един куршум го уцели, той се спъна в трупа в краката му и падна в калта. Войниците му се нахвърлиха в опит да му отнемат изкуствената ръка. Още мъже дойдоха, привлечени от изстрелите, видяха изкуствената ръка и също се присъединиха към боя.

— Убийте я! — настоя тъмнокосият, но тялото му беше притиснато в калта под тежестта на останалите и гласът му приличаше на хленч. — Убийте малката куч…

Един от войниците беше въоръжен с брадва и започна да сече с нея. Тъмнокосият беше най-отдолу в купчината и въпреки ругатните и сумтенето на другите мъже, Суон успя да чуе бръщолевенето му:

— Това е моето парти! Това е моето парти!

Един ботуш натика лицето му в калта.

Войниците се скупчиха около него и го скриха от момичето.

Суон продължи напред. Джош я последва, но Робин се спря. На земята лежеше пистолет. Той се наведе с намерението да го вземе… но дори не го докосна. Вместо това го зарови по-надълбоко в калта.

Минаха през лагера, където войниците разкъсваха мръсните си и изцапани с кръв униформи и ги хвърляха в една огромна клада. Покрай тях ревяха камиони и бронирани коли, които отпътуваха за неизвестни дестинации. Новината „Полковникът е мъртъв! Полковник Маклин е мъртъв!“ се носеше из целия лагер. Разнесоха се още изстрели, за да се сложи край на последните свади или когато изборът беше самоубийство.

Най-накрая стигнаха до караваната на Шийла Фонтана.

Войниците, които я пазеха, ги нямаше и вратата беше отключена. Суон я отвори и намери жената вътре. Седеше на тоалетната си масичка пред огледалото, гледаше се и държеше парчето стъкло.

— Всичко приключи — каза момичето и когато Шийла стана, парчето стъкло засвети.

— Аз ви… чаках — отвърна жената. — Знаех, че ще се върнете. Аз… молих се за вас.

Суон отиде при нея и я прегърна. Шийла прошепна:

— Моля те… моля те, позволи ми да дойда с вас. Може ли?

— Да — отвърна Суон. Жената сграбчи ръката й и я притисна в устните си.

Момичето отиде до матрака, бръкна в него и извади изтърканата кожена чанта. Усещаше короната вътре в нея и я придърпа към гърдите си. Щеше да я пази и носи със себе си през целия си живот, защото знаеше, че мъжът с аленото око ще се завърне. Може би нямаше да е днес или утре, може би нямаше да е дори следващата година или тази след нея… но един ден, някъде, щеше да се измъкне от сенките със своето ново лице и ново име и в този ден тя трябваше да бъде много внимателна и много силна.

Суон нямаше представа какви други сили притежаваше короната и не знаеше къде щеше да я отведе сънеброденето, но беше готова да направи първата стъпка. И тази стъпка, знаеше тя, щеше да я отведе на път, който никога не си беше представяла, докато беше дете и отглеждаше цветя и растения в онзи парк за каравани в Канзас в един друг свят и в един различен живот. Но вече не беше дете и пустата земя очакваше лечебен допир.

Суон пусна Шийла Фонтана и се обърна към Джош и Робин. Тя знаеше, че Сестрата беше права: да намериш някого, когото обичаш и който те обича, беше наполовина спечелена битка. Вече беше наясно какво трябва да направи, за да накара прекрасните неща, които беше видяла в стъклената корона, да се превърнат в реалност.

— Мисля… че има и други, които искат да дойдат с нас — каза Шийла. — Други жени… като мен. А и някои от мъжете. Не всички са лоши… просто се страхуват и няма да знаят какво да правят или къде да отидат.

— Добре — съгласи се Суон. — Ако оставят оръжията си, ще ги вземем.

Шийла излезе, за да събере хората и се върна с две раздърпани ЖР — едната беше тежко гримирана изплашена тийнейджърка, а другата груба чернокожа жена с червена коса на гребен — и трима нервни мъже, единият от които носеше сержантска униформа. В знак на добра воля бившите войници бяха донесли пълни раници с консервирана шунка, телешка яхния и супа, както и манерки с прясна вода от извора в Мерис Рест. Черната проститутка, чието име беше Клео — „Съкратено от Клеопатра“, беше заявила драматично самата тя — донесе различни пищни пръстени, огърлици и бижута, от които Суон нямаше никаква полза, но тийнейджърката — „Наричат ме Джоуи“, беше се представила тя, а черната й коса падаше върху лицето й — предложи най-ценното си притежание: жълто цвете в червена саксия, което някак си беше опазила живо.

Докато светлината на деня се предаваше, един камион с Джош зад волана, в който се бяха натоварили Робин, Суон, Шийла Фонтана, двете ЖР и тримата мъже, напусна лагера на Армията на съвършенството. В него група вилнеещи безумци бяха запалили караваната на полковник Маклин и последните муниции експлодираха.

Дълго след като Джош беше отпътувал, вълците слязоха от планината и заобиколиха останките от Армията на съвършенството.

Настъпи нощ и на небето се появиха кръпки от звезди. Камионът, който разполагаше само с един работещ фар и съвсем малко бензин, зави на запад.

Суон плака известно време в мрака за Сестрата, но Робин я прегърна и тя облегна глава на силното му рамо.

Джош си мислеше за Мерис Рест и за жената, която се надяваше, че все още го чака с момчето до себе си. Шийла Фонтана спа като новородена и сънува, че от огледалото я гледа красиво лице.

По някое време през нощта Клео и единият от войниците бяха скочили от камиона с пълна раница с храна и вода. Джош им пожела успех и продължи напред.

Звездите избледняваха. На източния хоризонт запълзя тънка червена линия и гигантът едва не се разплака, когато слънцето надникна през разкъсаните облаци.

Камионът се задави и остана без бензин два часа след изгрева. Продължиха пеша по пътя, който водеше на запад.

Същия следобед, докато светлината пронизваше дърветата и синьото небе беше нашарено с бели и бавно носещи се облаци, спряха, за да починат краката им. Суон застана в края на пътя и погледна надолу към долината, където три малки бараки се мъдреха около кафяво поле. Мъж с мека сламена шапка и жена с комбинезон работеха в това поле с лопата и мотика, а две деца бяха застанали на колене и внимателно засяваха семена и зърна от малки платнени кесии.

Полето не беше особено голямо. Заобикаляха го изсъхнали дървета — обикновен или американски орех, помисли си Суон. През долината минаваше поток и на момичето му хрумна, че вероятно е разклонение от подземната река, която захранваше машините в Уоруик Маунтин.

„Сега — помисли си тя — тази вода може да се използва за поддържането на живот, а не за отнемането му.“

— Обзалагам се, че садят боб — каза Джош и застана до нея. — Може да е тиква или бамя. Какво мислиш?

— Не знам.

Гигантът се усмихна лекичко.

— Разбира се, че знаеш.

Тя го погледна.

— Какво?

— Знаеш — отвърна той. — Знаеш, че трябва да започнеш отнякъде. Дори от малко поле като това.

— Връщам се в Мерис Рест с теб. Оттам ще започна…

— Не — прекъсна я Джош. Очите му бяха нежни, но изпълнени с болка. На челото му имаше три рани, които щяха да зараснат и да оставят белези след себе си. Те щяха винаги да му напомнят за стария кечистки номер. — Не разполагаме с достатъчно храна и вода за всички, за да стигнем до Мерис Рест. Има още много път.

— Не е толкова далеч.

— Достатъчно далеч е — отвърна гигантът и посочи долината. — А там долу има много място за още посеви. Вероятно в планината живеят и други хора, които отдавна не са вкусвали прясна бамя, боб и тиква. — Устата му се навлажни при тази мисъл. — Храна за душата — каза той и се усмихна.

Суон се загледа в мъжа, жената и децата, които работеха.

— Но… какво ще стане с хората в Мерис Рест? Какво ще стане с приятелите ми?

— Оправяли са се преди да отидеш там. Ще се оправят и докато се върнеш. Сестрата беше права. Трябва да работиш, докато е лято… а нямаме представа колко дълго ще продължи то. Може би месец, може би шест. Но студът ще се завърне. Моля се на Бог следващата зима да не продължи толкова дълго.

— Хей! Хей, вие там! — Фермерът ги беше видял и им махаше с ръка. Жената и децата също спряха да работят и вдигнаха погледи нагоре към пътя.

— Време е да си създадеш нови приятели — каза нежно Джош. Суон не отговори. Тя гледаше махащия фермер и накрая също му помаха. Той каза нещо на жената и тръгна нагоре по виещата се пътека, която свързваше земята им и пътя.

— Започни оттук — каза гигантът. — Започни веднага. Мисля, че това момиче — Джоуи — може би ще успее да ти помогне. Как е успяла да съхрани това цвете живо толкова дълго време? — Сърцето му се свиваше, но трябваше да изрече следващите думи: — Вече не се нуждаеш от мен, Суон.

— Не е вярно, Джош! — Долната й устна потрепери. — Винаги ще имам нужда от теб!

— Птичките трябва да отлетят от гнездата си — отвърна той. — И дори един лебед трябва да разпери крилете си понякога. Знаеш къде ще съм… и как да стигнеш дотам.

Суон поклати глава.

— Как?

— Нива по нива — отвърна гигантът.

Момичето се обърна към него и той я прегърна силно.

— Толкова много… те обичам — прошепна Суон. — Моля те… не си отивай. Остани още един ден.

— Ще ми се да можех. Но ако го направя… няма да си тръгна. Трябва да вървя, докато все още знам, че го искам.

— Но… — Гласът й я предаде. — Кой ще ме пази?

Джош се засмя, но смехът му беше примесен със сълзи. Видя, че фермерът идва по пътеката и Робин беше тръгнал да го посрещне. Другите отново бяха станали на крака.

— Никой мъж не е бил толкова горд с дъщеря си, колкото мен — прошепна в ухото й гигантът. — Ще направиш прекрасни неща, Суон. Ще оправиш отново положението и преди да се завърнеш в Мерис Рест… ще чувам името ти от пътници. Ще казват, че са чували за момиче на име Суон, което се е превърнало в красива жена. Ще разказват, че косата й е от огън и че притежава силата на живота в себе си. Точно това трябва да върнеш на земята, Суон. Точно това трябва да върнеш на земята.

Тя погледна чернокожия гигант и очите й заблестяха.

— Как сте! — провикна се фермерът със сламената шапка. Той беше кльощав човечец, но бузите му вече бяха хванали загар от слънцето. Ръцете му бяха изцапани с пръст. — Откъде сте?

— От края на света — отвърна Джош.

— Аха. Е… струва ми се, че светът няма да свърши днес, нали? Не! Може би утре, но определено няма да е днес! — Фермерът си свали шапката, избърса чело с ръкава си и присви очи към слънцето. — Господи, красиво е! Не мисля, че някога съм виждал нещо по-красиво… освен съпругата и децата ми. — Той протегна ръка към Робин. — Казвам се Мат Тейлър.

— Робин Оукс. — Младежът разтресе предложената му груба ръка.

— Струва ми се, че няма да откажете да пийнете малко вода и да си починете. Добре дошли сте да слезете долу, ако желаете. Не разполагаме с кой знае какво, но в момента работим, за да променим това. Опитваме се да засеем боб и бамя, докато слънцето пече.

Суон погледна към дърветата.

— Какви са тези?

— Кои? Онези мъртвите ли? Някога бяха американски орех. Едно време клоните им щяха да се счупят от плод през октомври. А онези там… — фермерът посочи едни други дървета — … ни даваха праскови през пролетта и лятото. Разбира се, преди всичко да се влоши.

— О — отвърна Суон.

— Господин Тейлър, кой е най-близкият град? — попита Джош.

— Ами Амбървил се намира зад онзи хълм, на пет-шест километра е. Няма кой знае какво там, само няколко бараки и петдесет-шестдесет души. Но имат църква. Знам ги тези неща, все пак съм преподобният Тейлър.

— Разбирам. — Гигантът се загледа в хората долу на полето, в долината и в гората с дървета, които знаеше, че не са мъртви, а само чакаха лечебния допир.

— Какво има вътре? — Преподобният кимна към кожената чанта, която Суон беше оставила в краката си.

— Нещо… чудесно — отговори Джош. — Преподобни Тейлър, ще ви помоля да направите нещо за мен. Отведете тези хора в къщата си, седнете на един стол и изслушайте какво… какво ще ви каже дъщеря ми. Ще го направите ли?

— Дъщеря ти? — Мъжът се намръщи озадачен и погледна Суон, но побърза да се засмее и сви рамене. — Е, живеем в доста шантав свят. Разбира се. Всеки е добре дошъл да си почине в дома ми.

— Определено ще ви е интересно да чуете какво има да ви казва — отвърна Джош, след което отиде до пътя и взе една от раниците, в която имаше храна и манерка с вода.

— Хей! — провикна се Робин. — Накъде тръгна?

Гигантът отиде при младежа, усмихна се и го хвана за раменете.

— У дома — отвърна той и на лицето му се появи сурово и заплашително изражение: една от намръщените му физиономии от ринга. — Искам да се пазиш и да се грижиш за Суон. Тя ми е много скъпа. Разбираш ли?

— Да, сър, много добре разбирам.

— Надявам се наистина да е така. Не ми се иска да измина целия този път, за да дойда да ти сритам задника. — Но Джош вече беше видял как се гледаха двамата, как вървяха един до друг и как си говореха тихичко, сякаш си споделяха някаква тайна, и знаеше, че няма нужда да се тревожи. Плесна младежа по рамото. — Ти си точен, приятелю — каза той… и изведнъж Робин го прегърна силно.

— Грижи се за себе си, Джош. И не се тревожи за Суон. На мен също ми е много скъпа.

— Господине? — провикна се преподобният Тейлър. — Ти няма ли да слезеш в долината с нас?

— Не. Имам още доста път да извървя и по-добре да тръгвам. Искам да измина още два-три километра, преди да се стъмни.

Преподобният явно се изненада, но разбра, че черният гигант наистина смята да продължи по пътя си.

— Почакай минутка тогава! Задръж! — Мъжът бръкна в джоба на платненото си яке и извади нещо от него. — Ето — подаде го на Джош. — Вземи това да ти прави компания по пътя.

Гигантът погледна предложеното му сребърно разпятие на верижка.

— Вземи го. Един пътник се нуждае от приятел.

— Благодаря ви! — Джош си сложи верижката на врата. — Много ви благодаря!

— Успех. Надявам се да намериш онова, което търсиш, когато стигнеш там, закъдето си тръгнал.

— Аз също. — Гигантът пое по планинския път на запад. Измина десетина метра и се обърна. Робин и Суон бяха застанали един до друг и го изпращаха с поглед. Младежът беше прегърнал момичето, а тя беше облегнала глава на рамото му.

— Нива по нива! — провикна се Джош.

И в следващия миг беше заслепен от сълзи. Обърна се и пое по своя път с красивия образ на Суон, запечатан завинаги в съзнанието му.

Момичето го гледа, докато не се изгуби от поглед. Всички останали освен Робин бяха тръгнали с преподобния Тейлър към къщата му долу в долината. Тя хвана младежа за ръката и обърна лице към планината и котловините, където мъртвите дървета чакаха да бъдат събудени като неспокойно спящи създания. Някъде отдалеч й се стори, че се разнесе пискливата и радостна песен на птица… вероятно птица, която току-що беше осъзнала какво може да прави с крилете си.

— Нива по нива — обеща Суон.

* * *

Дните минаваха.

И високо горе, където върхът на Уоруик Маунтин почти докосваше синьото небе, малки семена, които бяха разпръснати от вихрушките и съживени от пръстите на момичето с косата от пламъци, започнаха да реагират на слънчевата светлина и от тях пораснаха крехки зелени стъбла.

Стъблата пробиха пръстта и тръгнаха нагоре в търсене на топлина, за да се превърнат в цветя — червени и лилави, яркожълти, снежнобели, тъмносини и бледолилави.

Те блестяха като скъпоценни камъни на слънцето и отбелязваха мястото, на което почиваше Сестрата.

* * *

Седмиците минаваха и пътят го омаломощаваше.

Лицето му беше посивяло от прахта, но раницата беше по-лека на прегърбения му и изморен гръб. Той продължи да върви, стъпка по стъпка, като следваше пътя, който се виеше на запад през земята.

През някои дни слънцето печеше с пълна сила. През други облаците се завръщаха и валеше дъжд. Но дъждовната вода беше сладка на езика му, а и бурите не продължаваха много дълго. След това облаците се разкъсваха отново и слънцето напипаше през тях. По обед температурите се усещаха като средата на лятото, какъвто беше и сезонът според Джош — поне по календара на някогашния свят — но нощите бяха студени и се налагаше да търси топлината на някой хамбар или къща край пътя, ако имаше късмет да намери такива.

Но продължаваше да върви и да се надява.

По пътя успяваше да изтъргува храна за клечки кибрит и когато се случеше да прекара нощта на открито, палеше огън, за да държи нощните създания настрана. Една вечер в Западен Кентъки беше събуден под изпълнено със звезди небе и в началото не разбра какво е обезпокоило съня му… но после се ослуша и разбра.

Чу свирукане, което се усилваше и заглъхваше, сякаш идваше отдалеч.

Джош имаше чувството, че си губи разсъдъка или че е трескав… но смяташе, че мелодията е „Събрали сме се около черницата, около черницата, около черницата; събрали сме се около черницата, съвсем рано сутринтааа…“

След това потърси къща или хамбар, където да прекара нощта.

По пътя видя първите знаци на пробуждането: малки зелени пъпки на едно дърво, ято птици, малко петно смарагдовозелена трева, теменужка, поникнала в купчина пепел.

Нещата се завръщаха. Много бавно. Но все пак се завръщаха.

Не минаваше ден — не минаваха дори много часове — през който Джош да не си мисли за Суон. Представяше си как ръцете й работят с пръстта, как докосват семената и зърната, как пръстите й галят кората на орехите и прасковите и как съживяват всичко.

Прекоси река Мисисипи на ферибот, управляван от белобрад старец, чиято кожа беше с цвета на речната тиня, а възрастната му съпруга свиреше на цигулка през цялото време, докато пътуваха и се смя на износените му обувки. Джош остана с тях същата нощ и тримата си похапнаха добре боб и солено свинско за вечеря. Когато на сутринта отново тръгна на път, установи, че раницата му е по-тежка с чифт маратонки с меки подметки, които му бяха малки, но му паснаха чудесно, след като им отряза пръстите.

Стигна до Мисури и крачката му се ускори.

Силна гръмотевична буря го принуди да спре на едно място за два дни. Намери подслон от потопа в една малка общност, лаконично кръстена Голям кладенец, защото наистина имаше голям кладенец в центъра на града. В училището игра на покер срещу двама тийнейджъри и възрастен бивш библиотекар. Изгуби петстотин двадесет и девет хиляди долара под формата на кламери.

Слънцето отново изгря и Джош продължи по пътя си, благодарен, че онези мошеници не му бяха взели маратонките от краката.

От двете страни на пътя имаше зелени лози, увили се около сивите дървета. Зави зад един завой и рязко спря.

Нещо проблясваше в далечината отпред. Улавяше светлината и блестеше. Приличаше на някакъв сигнал.

Джош продължи да върви и да се опитва да разбере какво блестеше. Но все още беше много далеч и не можеше да види. С всяка крачка се доближаваше все повече до нещото и дори вече не обръщаше внимание на мехурите на краката си.

Нещо проблясваше… проблясваше… проблясваше…

Гигантът отново спря, за да си поеме въздух.

В края на прашния път видя фигура. Две фигури. Една висока и една ниска. Две фигури, които чакаха. Високата носеше дълга черна рокля с пайети, в които се отразяваше слънчевата светлина.

— Глори! — провикна се Джош.

И тогава я чу да вика името му и я видя да тича срещу него, облечена в роклята, която беше носила всеки ден, всеки божи ден, с надеждата, че това ще е денят, в който той ще се прибере у дома.

И наистина се оказа този.

Джош също побягна към нея и от дрехите му полетя прах, когато я вдигна и я стисна силно в прегръдката си, докато Арън крещеше и подскачаше около тях и дърпаше ръкава на чернокожия гигант. Джош вдигна и момчето и прегърна силно и двамата. Всички се предадоха на сълзите.

Прибраха се у дома… и там на нивата до къщите на Мерис Рест имаше ябълкови дървета, натежали от плодове, израснали от фиданките, които Армията на съвършенството беше пропуснала.

Жителите на града наизлязоха от домовете си, събраха се около Джош Хъчинс и на светлината от газените лампи в новата църква той им разказа всичко, което се беше случило, и когато някой го попита дали Суон някога ще се върне, Джош им отговори уверено:

— Да. След време. — Той прегърна силно Глори. — След време.

* * *

Времето минаваше.

Селища се издигаха от калта, строяха се зали за срещи и училища, църкви и къщи, като първоначално бяха леки дъсчени постройки, а после големи тухлени здания. Последните останали армии намериха хора, които бяха готови да се бият за домовете си и тези армии се стопиха като сняг на слънце.

Занаятите процъфтяваха и селищата започнаха да търгуват едно с друго. Пътешествениците бяха добре дошли, защото носеха новини отдалеч. Повечето градове си избираха кметове, шерифи и общински съветници и законът на оръжието започна да отстъпва място на силата на съда.

Историите бързо се разпространяваха.

Никой не знаеше как се бяха зародили, нито къде, но името й се носеше по цялата пробудена земя и в него се съдържаше сила, която караше хората да седнат, да слушат и да задават въпроси на пътниците какво бяха чували за нея и дали историите бяха истина.

Защото повече от всичко искаха да повярват.

Говореха за нея в къщи и училища, в общински сгради и магазини. Тя притежава силата на живота!, повтаряха те. В Джорджия беше съживила няколко овощни градини с прасковени и ябълкови дървета! В Айова беше събудила дълги километри наред ниви с царевица и пшеница! В Северна Каролина беше докоснала някакво поле и от пръстта му бяха поникнали цветя, а сега отивала в Кентъки! Или Канзас! Или Алабама! Или Мисури!

Оглеждайте се за нея!, казваха хората. Следвайте я, ако желаете, както правят стотици други, защото младата жена на име Суон притежава силата на живота и събужда цялата земя!

В следващите години всички щяха да говорят за съживяването на пустошта, за отглеждането на култури и за изкопаването на канали, по които да плават баржи. Щяха да говорят за деня, в който Суон срещнала лодка с оцелели люде от една унищожена земя, наречена Русия, и никой не можел да разбере езика им, но тя разговаряла с тях и ги разбирала чрез чудодейния стъклен пръстен със скъпоценните камъни в него, който винаги носела със себе си. Щяха да говорят за възстановяването на библиотеките, великите музеи и училищата, в които щеше да се преподава предимно урокът, научен от ужасния холокост, случил се на седемнадесети юли: Никога вече.

Щяха да говорят за двете деца на Суон и Робин — близнаци, момче и момиче — и за празненството, на което хиляди се събрали в град Мерис Рест, за да видят тези деца, кръстени Джошуа и Сестрата.

И когато разказваха историите на собствените си деца — на светлината от свещите в топлите си домове или на горящите улични лампи под звездите, които все още разбуждаха силата на мечтите — винаги щяха да започват с едни и същи вълшебни думи:

„Имало едно време…“