Робърт Маккамън
Лебедова песен (78)

78

— Доведете го — нареди Роланд Кронингер. Двамата часови ескортираха странника по стъпалата на караваната на полковник Маклин. Капитанът го видя как погали едно от демоничните лица в дървото. Мъжът носеше в ръка нещо, увито в кафяв плат. Двамата часови бяха насочили пистолетите си в главата му, защото отказваше да им даде пакета и вече беше изкълчил ръката на един от войниците, който се беше опитал да му го вземе. Странникът беше спрян преди два часа от един часови на южния край на лагера на АНС и веднага беше отведен при Роланд Кронингер за разпит. Капитанът само го беше погледнал и веднага разбра, че е невероятен мъж. Но странникът беше отказал да отговаря на всякакви въпроси и каза, че ще разговаря единствено с лидера на армията. Роланд не можа да му вземе пакета и никакви заплахи за мъчения не успяха да го убедят. Съмняваше се един мъж, който не носеше нищо повече от избелели дънки, маратонки и лятна риза с къси ръкави и ярки цветове в това мразовито време, да се страхува особено от мъчения.

Роланд отстъпи настрани, когато доведоха мъжа. Други въоръжени войници бяха на пост в помещението, заедно с повиканите от Маклин капитани Кар и Уилсън, лейтенант Тачър, сержант Бенинг и ефрейтор Мангрим. Полковникът седеше зад бюрото си, а в средата на помещението беше оставен стол за странника. До него имаше малка масичка, на която гореше газена лампа.

— Сядай — нареди Роланд и мъжът се подчини. — Мисля, че всички можете да разберете защо държах да се срещнете с този човек — каза тихичко той. Светлината от газената лампа се отразяваше в червено в очилата му. — Точно така беше облечен, когато го намерихме. Каза, че ще разговаря само с полковник Маклин. Добре, господине, това е твоят шанс.

Странникът огледа помещението, а след това и всеки от мъжете в него. Погледът му се задържа малко по-дълго върху Алвин Мангрим.

— Хей! — каза ефрейторът. — Познавам те отнякъде, нали?

— Възможно е. — Странникът имаше груб и дрезгав глас като човек, който тъкмо се беше излекувал от болест.

Маклин го разгледа. Странникът беше млад мъж, на около двадесет и пет-тридесет години. Имаше къдрава кестенява коса и приятно голобрадо лице със сини очи. На ризата му бяха изобразени зелени папагали и червени палми. Полковникът не беше виждал такава риза от падането на бомбите насам. Това беше риза за тропически плаж, а не за мразовит следобед.

— Откъде, по дяволите, се пръкна? — попита го той.

Погледът на младия мъж срещна неговия.

— О, да — отвърна странникът. — Ти си главният, нали?

— Зададох ти въпрос.

— Донесох ти нещичко. — Младият мъж внезапно хвърли подаръка си на бюрото на полковника и на мига двама войници навряха дулата на автоматите си в лицето му. Маклин потръпна, защото си представи как го разкъсва бомба и тъкмо щеше да се хвърля на пода… но пакетът падна на бюрото му и се разтвори.

Онова вътре се търкулна върху картите му на Мисури.

Полковникът мълчеше и се взираше в петте кочана царевица. Роланд отиде до бюрото и взе единия от тях. Двама от офицерите го последваха.

— Разкарайте ги от лицето ми — каза младият мъж на войниците с оръжията, но те не го направиха, докато Роланд не им нареди да ги свалят.

— Откъде ги намери? — попита капитанът. Все още можеше да усети мириса на пръст върху кочана.

— Зададохте ми достатъчно въпроси. Сега е мой ред. С колко мъже разполагате? — Странникът кимна към стената на караваната, зад която беше разположен лагерът и горяха десетки клади. Нито Роланд, нито полковникът му отговориха. — Ако смятате да си играете игрички с мен — предупреди младият мъж и се усмихна едва, — ще си взема играчките и ще си вървя у дома. Не искате да го направя, нали?

Полковник Маклин най-накрая наруши тишината.

— Разполагаме с… около три хиляди. Изгубихме много войници в Небраска.

— Всичките тези три хиляди боеспособни мъже ли са?

— Кой си ти? — попита Маклин. Беше му много студено и забеляза, че капитан Кар духа в дланите си, за да се стопли.

— Тези три хиляди боеспособни мъже ли са?

— Не. Четиристотин от тях са болни или ранени. С нас пътуват още около хиляда жени и деца.

— В такъв случай разполагате само с хиляда и шестстотин войници? — Младият мъж стисна подлакътниците на стола. Маклин забеляза промяна в него, която беше почти неуловима… и в следващия миг осъзна, че лявото му око е станало кафяво. — Смятах, че това е армия, а не лагер на бойскаути!

— Разговаряш с офицерите на Армията на съвършенството — каза тихо, но заплашително Роланд. — Не ми дреме кой си… — Той също забеляза кафявото око и нещо заседна в гърлото му.

— Ама че велика армия! — ухили се младият мъж. — Шибана велика армия! — Кожата му почервеня, а челюстта му като че ли се изду. — Имате няколко оръжия и камиони и се смятате за войници? Вие сте лайна. — Странникът почти изкрещяваше думите си и едното синьо око стана бледосиво. — Какъв ти е рангът? — обърна се към полковника.

Всички мълчаха, защото бяха забелязали промяната. Накрая Алвин Мангрим, който се усмихваше, беше в добро настроение и вече се влюбваше в непознатия, отговори:

— Той е полковник!

— Полковник — повтори странникът. — Е, полковник, мисля, че дойде времето, в което Армията на съвършенството да бъде поведена от генерал на армията^[1]. — В косата му се появи черна ивица.

Алвин Мангрим се разсмя и плесна с ръце.

— С какво изхранваш своите хиляда и шестстотин войници? — Странникът стана и мъжете около бюрото на Маклин отстъпиха назад, като се заблъскаха един в друг. Той щракна с пръсти, когато полковникът не му отговори достатъчно бързо. — Говори!

Маклин остана като втрещен. Никой друг освен виетконгските войници в онзи военнопленнически лагер не беше дръзвал да му говори така. Обикновено би разкъсал нахалника на парчета за подобно неуважение, но не можеше да спори с човек, който имаше лице като на топящ се хамелеон и носеше риза с къси ръкави, когато хората му мръзнеха в дебелите си палта. Изведнъж се почувства много слаб, сякаш този млад странник изсмукваше енергията и волята му. Непознатият привличаше вниманието му като магнит, а самото му присъствие изпълваше помещението със студени вълни, които се пресичаха като мразовити течения. Огледа се в търсене на някаква помощ от останалите, но видя, че са хипнотизирани и безпомощни… и дори Роланд се беше отдръпнал назад със стиснати до тялото му юмруци.

Младият странник наведе глава. Остана така около тридесет секунди. Когато отново я вдигна, лицето му беше станало приятно и двете му очи отново бяха сини. Само черната ивица не се беше махнала от къдравата му кестенява коса.

— Съжалявам — каза той с обезоръжаваща усмивка. — Днес не съм на себе си. Но наистина искам да науча с какво храните войниците си.

— Ние… ние отнехме консервираната храна… на Американското братство — отговори най-накрая Маклин. — Няколко сандъка с консервирана супа и яхния… няколко сандъка със зеленчуци и плодове.

— Колко време ще изкарате с тези запаси? Седмица? Две?

— Тръгнали сме на изток — сподели му Роланд, който се беше взел в ръце. — Към Западна Вирджиния. По пътя ще нападнем още селища.

— Към Западна Вирджиния? Какво има в Западна Вирджиния?

— Планина… на която живее Бог — отвърна капитанът. — Черната кутия и сребърният ключ. Брат Тимъти ще ни заведе. — Брат Тимъти беше корав, но се пропука под грижите на Роланд в черната каравана. Според брат Тимъти Бог разполагаше със сребърен ключ, който беше вкарал в някаква черна кутия и някаква порта се беше отворила в солиден камък. В Уоруик Маунтин — беше казал брат Тимъти — имало коридори, електрически светлини и бръмчащи машини, които карали разни магнетофони да се въртят, и тези машини говорели на Бог и му съобщавали числа и факти, които брат Тимъти не можел да разбере. Колкото повече Роланд мислеше за тази история, толкова повече се уверяваше в нещо много интересно: човекът, който се наричаше Бог, беше показал на брат Тимъти зала с мейнфрейм компютри^[2], които още бяха свързани към източник на електроенергия.

А ако все още имаше работещи мейнфрейм компютри под Уоруик Маунтин, Западна Вирджиния, Роланд искаше да разбере защо бяха там, каква информация съдържаха… и защо някой се беше погрижил да продължат да функционират дори след един пълен ядрен холокост.

— Планина, в която живее Бог — повтори странникът. — Е, самият аз бих искал да видя тази планина. — Той примига и дясното му око стана зелено.

Никой не помръдваше, дори войниците с автомати.

— Вижте царевицата — призова ги младият мъж. — Помиришете я. Прясна е, откъсната е от стъблото само преди два дни. Знам къде има цяла нива с царевица… и съвсем скоро ще вържат ябълки на засетите там дървета. Стотици дървета. Колко време мина, откакто някой от вас за последно опита ябълка? Или царевичен хляб? Или помириса пържена царевица? — Погледът му обходи кръга от мъже. — Обзалагам се, че е минало много време.

— Къде? — Устата на Маклин се навлажни. — Къде е нивата?

— О… на сто и деветдесет километра южно оттук. В един малък град на име Мерис Рест. Също така имат извор. Можете да напълните бутилките и бидоните си с вода, която има вкус на слънчева светлина. — Очите на странника, които бяха в различни цветове, проблеснаха. Мъжът отиде до бюрото на Маклин. — В този град живее едно момиче — каза той, сложи длани на бюрото и се наведе напред. — Казва се Суон. Искам да се запознаете с нея. Защото тя е отговорна за поникването на царевицата в тази мъртва земя и за засаждането на ябълковите дървета, които ще вържат много плод. — Странникът се ухили, но в погледа му имаше ярост. Върху бузата му се появи черен пигмент, който приличаше на родилен белег. — Може да накара посевите да растат, виждал съм я да го прави. Знам на какво е способна. Ако я докопате — можете да изхранвате армията си, докато всички останали гладуват. Разбирате ли какво имам предвид?

Маклин потрепери от студа, който се носеше от тялото на мъжа, но не можеше да отлепи поглед от тези блестящи очи.

— Защо… ми казваш това? Каква е твоята полза?

— О… нека просто кажем, че искам да съм на страната на победителите. — Черният пигмент изчезна.

— Тръгнали сме към Уоруик Маунтин — възпротиви се Роланд. — Не можем да се отклоним от пътя си със сто и деветдесет километра…

— Планината ще почака — отвърна меко странникът, който продължаваше да се взира в полковника. — Първо ще ви заведа да пипнете момичето. След това можете да вървите да търсите Бог, Самсон, Далила или който си искате. Но първо момичето… и храната.

— Да. — Маклин кимна, очите му се оцъклиха и челюстта му се отпусна. — Да. Първо момичето и храната.

Младият странник се усмихна и очите му бавно придобиха стария нюанс на синьото. Вече се чувстваше много по-добре, много по-силен. „Свеж като прасковка!“, помисли си той. Може би защото се намираше сред хора, които имаха правилните идеи. Да, войната беше нещо хубаво! Тя регулираше популацията и чрез нея оцеляваха само най-силните, за да може следващото поколение да бъде по-добро. Винаги беше подкрепял човешкото увлечение към войната. Може би се чувстваше по-силен, защото беше далеч от онова момиче. Онази проклета малка кучка тормозеше бедните хорица в Мерис Рест, като ги караше да вярват, че си струва животите им да бъдат изживени отново. Подобна заблуда нямаше да бъде толерирана.

Странникът вдигна картата на Мисури с лявата си ръка и я задържа пред себе си, докато с дясната я погали като змия отзад. Роланд видя синя струйка дим и му замириса на горяща свещ. На картата се появи един горящ кръг, на около сто и деветдесет километра от настоящата им позиция. Когато кръгът беше завършен, младият мъж остави картата да се плъзне обратно на бюрото на Маклин. Дясната му ръка беше стисната в юмрук и от него се виеше дим.

— Отиваме на това място — каза той.

Алвин Мангрим грееше като малко дете.

— Точно така, браточка!

За първи път в живота си Маклин се чувстваше слаб. Нещо беше излязло от контрол. Зъбните колела на великата военна машина, която представляваше Армията на съвършенството, бяха започнали да се въртят накъдето си искат. В този момент осъзна, че всъщност въобще не му пукаше за Знака на Каин, за прочистването на човешката раса и за отмъщаване на руснаците. Казваше тези неща на останалите, за да ги накара да повярват, че АНС има висша цел. За да може и самият той да повярва в това.

Сега осъзна, че единственото, което желаеше, беше да се страхуват отново от него и да го уважават, както когато беше млад мъж и се биеше на чужди територии, преди рефлексите му да се забавят. Искаше хората да го наричат „сър“ и да не се хилят, когато го правят. Искаше отново да е някой, вместо просто търтей в отпусната торба с кости, който мечтае за миналото.

Маклин осъзна, че е минал точката, от която нямаше връщане назад, някъде по времето, когато двамата с Роланд напуснаха Земен дом. Вече нямаше връщане назад… и никога нямаше да има.

Но част от него, която се намираше много надълбоко, изведнъж изпищя, сви се в черна дупка и зачака нещо страховито да дойде да вдигне капака и да му предложи храна.

— Кой си ти? — попита шепнешком полковникът.

Странникът се наведе толкова напред, че лицето му се озова на не повече от няколко сантиметра от неговото. На Маклин му се стори, че вижда алени ириси. Онзи отговори:

— Можете да ме наричате… Приятел.