Робърт Маккамън
Лебедова песен (71)

71

Кръг от факли осветяваше нощта в периметъра на огромен паркинг на двадесет и четири километра от руините на Линкълн, Небраска. В средата на паркинга се намираше комплекс от тухлени сгради, свързани със закрити пътеки, с капандури и вентилатори, монтирани в големите им покриви. Отстрани на една от сградите, разположена по протежението на магистрала 77-Юг, се виждаха ръждясали метални букви, които гласяха „ТЪ ГОВСКИ ЦЕНТЪР ГРИЙНБРА ЪР“.

В западния край на паркинга присветнаха два пъти фаровете на джип. След около двадесет секунди се появи отговор с двойно присветване от един пикап с брониран преден прозорец, паркиран близо до един от входовете на търговския център.

— Ето го сигнала — каза Роланд Кронингер. — Да вървим.

Джъд Лори подкара бавно джипа през паркинга по посока на приближаващите фарове на пикапа. Гумите мачкаха тухли, метал, стари кости и други останки, които лежаха върху хлъзгавия от снега асфалт. На седалката зад Роланд седеше войник с автоматична пушка, а Лори беше въоръжен с .38-калибров револвер, който носеше в кобур на рамото. Капитанът не беше въоръжен. Той наблюдаваше как разстоянието между двете превозни средства постепенно се стопява. Джипът и пикапът бяха завързали бели флагчета на антените си.

— Няма да ви пуснат да си тръгнете жив оттам — каза съвсем спокойно Лори и хвърли бърз поглед на скритото зад качулката бинтовано лице на капитан Кронингер. — Защо се предложихте доброволец за това?

Закачуленото лице бавно се обърна към него.

— Защото си падам по силните усещания.

— Аха. Е, на път сте да ги получите… сър. — Лори прекара джипа покрай туловището на една изгоряла кола и натисна спирачката. Пикапът беше на около петнадесет метра и вече намаляваше. Двете превозни средства спряха на десет метра разстояние.

Не се забелязваше движение в пикапа.

— Чакаме! — провикна се Роланд през прозореца си и дъхът му излезе на пара през сбръчканите му устни.

Минаха няколко секунди, без да получат никакъв отговор. Накрая дясната врата на пикапа се отвори и от него слезе русокос мъж, облечен в тъмносиня шуба, кафяви панталони и ботуши. Той отстъпи с няколко крачки от вратата и насочи пушката си към предното стъкло на джипа.

— Спокойно — предупреди Роланд, когато Лори посегна към револвера си.

Още един мъж слезе от пикапа и застана до първия. Той беше слаб и с късоподстригана черна коса. Вдигна ръце, за да покаже, че не е въоръжен.

— Добре! — провикна се онзи с пушката, който започваше да се поизнервя. — Да направим размяната!

Роланд се страхуваше, но много отдавна се научи как да прогонва детето Роланд и да призовава сър Роланд, онзи приключенец в служба на Краля, който изпълняваше волята му, амин. Дланите му бяха изпотени под черните ръкавици. Той отвори вратата и слезе.

Войникът с автоматичната пушка го последва, застана отстрани на няколко крачки от него и насочи оръжието си към другия въоръжен мъж.

Роланд погледна назад към Лори, за да се увери, че глупакът няма да прецака всичко, и тръгна към пикапа. Чернокосият на свой ред тръгна към джипа. Очите му бяха неспокойни и се оглеждаха във всички посоки. Двамата мъже се разминаха, без дори да се погледнат. Онзи с пушката сграбчи Роланд за ръката по същото време, по което войникът на АНС блъсна заложника си в джипа.

Капитанът беше притиснат до пикапа с разперени ръце и крака и беше претърсен. След това мъжът го обърна към себе си и навря дулото на пушката си под брадичката му.

— Какво му има на лицето ти? — попита той. — Какво се крие под тези бинтове?

— Изгорях много лошо — отвърна Роланд. — Това е всичко.

— Не ми харесва! — Мъжът имаше дълга оредяваща руса коса и свирепи сини очи, подобно на някой маниак сърфист. — Несъвършенството е дело на Сатаната, хвала на Спасителя!

— Направихме размяната — каза Роланд. Заложникът от Американското братство вече беше вкаран в джипа. — Спасителя ме чака.

Мъжът застина за миг, защото не беше сигурен какво да направи. Лори подкара джипа назад, за да забърза приключването на сделката. Роланд не знаеше дали това е умен, или тъп ход от негова страна.

— Качвай се! — Войникът от Американското братство го блъсна в кабината, където беше смазан между него и едрия чернобрад шофьор. Пикапът обърна и се насочи към търговския център.

Роланд погледна през процепа в бронята на предното стъкло и видя, че фаровете осветиха още превозни средства, които пазеха крепостта на Американското братство: един брониран камион, на който едва се виждаше надписът на охранителна фирма „БРИНКС“, джип с монтирана картечница на задната седалка, тир с десетки амбразури, от които се подаваха цевите на пушка или картечница, изрязани в дългото метално ремарке, пощальонски камион с оръдейна кула отгоре, още коли и камиони и накрая онова, което заседна като кокоше яйце в гърлото на капитана — нисък и зловещ танк, покрит с многоцветни графити, които гласяха „БЕЗКРАЙНА ЛЮБОВ“ и „СПАСИТЕЛЯ Е ЖИВ!“ Оръдието на танка, забеляза той, беше насочено към караваната на полковник Маклин, в която Краля в момента беше на легло, повален от треска, която го беше покосила миналата нощ.

Пикапът мина покрай танка и поредната бронирана кола, стигна до бордюра и продължи по рампата за инвалиди, за да влезе в търговския център през тъмно отворено пространство, на което някога се бяха намирали стъклени врати. Фаровете осветиха широка площ, от двете страни на която имаше отдавна плячкосани и опустошени магазини. Войници с автомати, пистолети и пушки направиха знак на пикапа да продължава напред. Стотици газени лампи горяха в централния коридор и в магазините и хвърляха трептящ оранжев блясък — като светлината на парти на Хелоуин — в сградата. Роланд видя стотици разпънати палатки, разположени на всяко празно пространство. Бяха оставили празна единствено пътеката, по която се движеше пикапът. Капитанът осъзна, че цялото Американското братство беше установило лагера си в търговския център. Пикапът зави и се озова в по-просторен атриум, през чиито таван влизаше светлина отвън. Роланд чу пеене и видя проблясъците на огън.

По негова преценка в атриума се бяха събрали около хиляда души, които пляскаха ритмично с ръце, пееха и се поклащаха около голям лагерен огън. Димът се извиваше през счупените оберлихти^[1] на тавана. Почти всички имаха преметнати през рамо автомати и Роланд осъзна, че причината Спасителя да покани офицер от АНС тук беше да му покаже с каква войска и оръжия разполага. Роланд от своя страна прие поканата на вестоносеца, за да потърси слабо място в крепостта на Спасителя.

Пикапът не влезе в атриума, а продължи по друг коридор, който водеше началото си от него. От двете му страни също имаше плячкосани магазини, в които бяха разпънати палатки, варели с бензин и масло, щайги с консервирана храна и бутилирана вода, дрехи, оръжия и други провизии. Пикапът спря пред един магазин. Русокосият с пушката слезе от него и направи знак на Роланд да го последва. Капитанът видя счупените останки от табела над входа, на която някога беше пишело „КНИЖАРНИЦИ «Б. ДАЛТЪН»“, преди да влезе в магазина.

На касата, където двата касови апарата бяха размазани, горяха три газени лампи. Стените бяха овъглени и Роланд стъпваше върху останките на изгорели книги. Нито един том не беше останал по рафтовете или масите, всички бяха събрани и запалени. Още газени лампи горяха в задната част на магазина, където се намираше гише „Информация“. Мъжът с пушката бутна Роланд към затворената врата на склада, където друг войник на Американското братство, въоръжен с автоматична пушка, застана в бойна готовност. Като видя Роланд, свали оръжието, но махна предпазителя му.

— Стой! — нареди той и капитанът спря.

Войникът почука на вратата.

Някакъв нисък плешив човечец с лисича физиономия надникна през нея и се усмихна топло.

— Здрасти! Той е почти готов да те види. Иска да знае името ти.

— Роланд Кронингер.

Плешивецът прибра главата си обратно в стаята и затвори вратата. След малко я отвори рязко и попита:

— Евреин ли си?

— Не. — В следващия миг някой му махна качулката.

— Виж! — каза мъжът с пушката. — Кажи му, че са ни изпратили някакъв с болест!

— О. О, божке. — Плешивецът погледна страхливо към бинтованото лице. — Какво ти има, Роланд?

— Бях изгорен на седми…

— Той е лъжец със змийски език, братко Норман! — Дулото на пушката се притисна в твърдите образувания в главата на капитана. — Пипнал е Проказата на Сатаната!

Брат Норман се намръщи и изцъка състрадателно с език.

— Почакай минутка — каза той и отново изчезна в склада. Върна се, приближи се до Роланд и му каза: — Моля те, отвори си устата.

— Какво?

Пушката натисна главата му.

— Направи го.

Роланд изпълни нареждането. Брат Норман се усмихна.

— Така е добре. А сега си изплези езика. Я виж ти, май трябва да си смениш четката за зъби! — Плешивецът сложи малко сребърно разпятие на езика на капитана. — А сега задръж това в устата си за няколко секунди, става ли? Не го гълтай!

Роланд прибра езика си с разпятието и затвори уста. Брат Норман се усмихна тържествено.

— Това разпятие беше осветено от Спасителя — обясни той. — Много е специално. Ако си покварен, разпятието ще е черно, когато го извадим. И ако е такова, брат Едуард ще ти пръсне мозъка.

Очите на капитана се ококориха зад очилата му.

Минаха около четиридесет секунди.

— Отвори! — нареди с весел глас брат Норман.

Роланд отвори уста, бавно изплези език и зачака да види реакцията на мъжа.

— Познай какво — каза брат Норман, взе разпятието от езика му и го вдигна. Все още си беше чисто сребро. — Мина теста! Спасителя ще те приеме.

Брат Едуард притисна дулото на пушката си в главата му за последно, преди да последва плешивеца в склада. От двете страни на лицето на Роланд течеше пот, но иначе беше спокоен и с ясно съзнание.

На светлината от газена лампа видя мъж със сресана назад, чуплива сива коса, който беше седнал на стол пред маса, заедно с още един мъж и млада жена. В помещението имаше още двама грима други, които бяха скрити в мрака.

— Здравей, Роланд — каза любезно сивокосият мъж на стола и лявата страна на лицето му се озари от усмивка. Главата му не помръдваше и капитанът виждаше само левия му профил — високо аристократично чело, ястребов нос, права сива вежда над лазурносиньо око, гладко избръсната буза, челюст и подобна на дървен чук брадичка. Според Роланд мъжът беше на в края на петдесетте си години, но изглеждаше в чудесно здраве, а и лицето му не беше обезобразено. Носеше костюм на райета, жилетка и синя вратовръзка, и изглеждаше като човек, който всеки момент ще излезе да проповядва пред камерите на една от кабелните телевизии… но при по-внимателен оглед Роланд забеляза майсторските шевове на по-уязвимите места на сакото и кожените кръпки на коленете на панталоните. Спасителя носеше туристически обувки на краката си. От врата му върху жилетката висяха дванадесет-петнадесет сребърни и златни разпятия на верижки, като някои от тях бяха украсени със скъпоценни камъни. Големите му ръце бяха натруфени с шест блестящи диамантени пръстена.

Мъжът и младата жена работеха с моливи и пудра върху лицето му. Роланд видя отвореното с гримове куфарче на масата.

Спасителя вдигна леко глава, за да може жената да напудри врата му.

— След около пет минути ще изляза пред моите хора, Роланд. Сега пеят за мен. Ах, какви ангелски гласове имат, нали? — Капитанът не отговори и мъжът се усмихна вяло. — Откога не си слушал музика?

— Сам си създавам такава — отговори Роланд.

Спасителя наклони глава надясно, докато гримьорът работеше с молив над веждата му.

— Искам да изглеждам по най-добрия начин — каза той. — Човек не трябва да си търси извинения за външния си вид, дори в тези времена. Когато хората ми ме погледнат, трябва да намират увереност. Защото увереността е нещо хубаво, нали? Означава, че си силен и можеш да се справиш с капаните, които ти залага Сатаната. О, Сатаната е много зает в последно време, Роланд… о, да! — Спасителя сплете пръстите на ръцете си в скута си. — Разбира се, Сатаната има много лица, много имена… и едно от тях може да е Роланд. Нали?

— Не.

— Е, Сатаната е лъжец, така че какво да очаквам? — Спасителя се засмя и останалите последваха примера му. Когато приключи със смеха, позволи на жената да сложи руж на лявата му буза. — Добре, Сатана… исках да кажа, Роланд… кажи ми какво искаш. Кажи ми защо ти и армията ти от демони ни следвате през изминалите два дни и сега сте ни заобиколили. Ако разбирах от военни тактики, бих казал, че ни устройвате засада. Не ми се иска да си мисля подобно нещо. Може да се разстроя при мисълта за всички бедни демони, които ще умрат за Господаря си. Говори, Сатана! — Гласът на мъжа изплющя като камшик и всички в помещението, с изключение на Роланд, се стреснаха.

— Аз съм капитан Роланд Кронингер от Армията на съвършенството. Полковник Джеймс Маклин е моят командващ офицер. Искаме бензина, маслото, храната и оръжията ви. Ако ни ги предадете до шест часа, ще се оттеглим и ще ви оставим на мира.

— Искаш да кажеш, че ще ни оставите да почиваме в мир, нали? — Спасителя се ухили и почти обърна лице към Роланд, докато жената пудреше челото му. — Армията на съвършенството. Мисля, че съм чувал за вас. Мислех, че сте в Колорадо.

— Преместихме се.

— Е, предполагам, че така правят армиите, нали? О, срещали сме „армии“ и преди — каза мъжът, като нарочно процеди думата с отвращение. — Някои от тях бяха облечени в малки униформи и имаха малки пистолетчета, но всички бяха смазани като хартиени кукли. Никоя армия не може да устои пред Спасителя, Роланд. Върни се и кажи това на своя „командващ офицер“. Кажи му, че ще изрека молитва за душите на двама ви.

Капитанът усети, че разговорът е към своя край, затова реши да използва нова тактика.

— На кого ще се помолиш? На бога на върха на Уоруик Маунтин ли?

Настъпи тишина. Двамата гримьори застинаха и погледнаха Роланд. Капитанът съвсем ясно чуваше дишането на Спасителя.

— Брат Гари се присъедини към нас — продължи спокойно Роланд. — Каза ни всичко — накъде сте тръгнали и защо. — Беше се постарал доста в черната каравана. Гари Кейтс беше повторил историята си за Бог, който живеел на върха на Уоруик Маунтин, Западна Вирджиния, и за черната кутия и сребърния ключ, които можели да решат дали земята да живее, или да умре. Дори шлифовъчният диск не го беше накарал да промени историята си. Верен на думата си Маклин, беше пощадил живота на брат Гари и брат Гари беше одран и увесен за глезените от един стълб пред пощата на Сътън.

Тишината стана непоносима. Най-накрая Спасителя отговори тихичко:

— Не познавам никакъв брат Гари.

— Но той те познава. Каза ни с колко войници разполагаш. Каза ни за двата танка. Вече видях единия от тях и предполагам, че другият е някъде отзад. Брат Гари е истински фонтан от информация! Той ни каза, че брат Тимъти ви води към Уоруик Маунтин, за да намерите Бог. — Роланд се усмихна и разкри развалените си зъби зад бинтовете. — Но Бог е много по-близо от Западна Вирджиния. Много по-близо. Той е там отвън и ще ви изпрати всички в ада след шест часа, ако не получим каквото желаем.

Спасителя седеше като вкаменен. Роланд забеляза, че потрепери. Лявото ъгълче на устата му подскочи, а лявото му око беше на път да изскочи от орбитата си, сякаш беше бутано от изригващ вулкан.

Мъжът избута двамата гримьори настрани и завъртя глава към Роланд… който видя двете страни на лицето му.

Лявата беше перфектна, подобрена с руж и загладена с пудра. Дясната беше истински кошмар от набръчкана тъкан, кожата беше белязана от ужасна рана, а окото беше бяло и мъртво като речен камък.

Живото око на Спасителя се стовари върху Роланд като Часа на Страшния съд. Мъжът стана, сграбчи стола и го хвърли настрани. Нахвърли се върху капитана — малките разпятия на врата му задрънкаха — и вдигна юмрук.

Роланд не помръдна.

Двамата мъже се спогледаха. Настъпи тежка и празна тишина, която предвещаваше сблъсъка на неудържима сила с неподвижен предмет.

— Спасителю? — обади се един глас. — Той е глупак и се опитва да те дразни.

Спасителя се поколеба. Окото му примига и Роланд почти можеше да чуе зъбните колела, които се въртяха в главата му, докато се опитваше да навърже нещата и отново да намери логика в тях.

От мрака вдясно се появи една фигура. Тя принадлежеше на висок и хилав мъж в края на двадесетте си години, със зализана назад черна коса и очила с телени рамки, зад които гледаха хлътнали кафяви очи. Един белег от изгаряне прорязваше зигзагообразно челото и задната част на главата му и по пътя му косата беше побеляла.

— Не го докосвай, Спасителю — настоя тихичко мъжът. — При тях е брат Кенет.

— Брат Кенет? — Спасителя поклати глава, защото не можеше да разбере за какво става въпрос.

— Изпрати брат Кенет в замяна на този мъж. Брат Кенет е добър механик. Не искаме да го наранят, нали?

— Брат Кенет — повтори Спасителя. — Добър механик. Да. Той е добър механик.

— Почти стана време да излезеш пред хората — продължи мъжът. — Те пеят за теб.

— Да. Пеят. За мен. — Спасителя погледна юмрука си, който висеше във въздуха. Отвори го и отпусна ръка до тялото си. Заби поглед в пода, а лявото ъгълче на устата му се усмихваше и намръщваше в постоянен тик.

— Я виж ти, я виж ти! — намеси се брат Норман. — Хайде да приключваме с това, деца! Той се ядоса, а искаме да изглежда уверен!

Още двама души се появиха от сенките, хванаха Спасителя за ръцете и го обърнаха като марионетка, за да могат гримьорите да приключат работата си върху него.

— Ти си глупав еретик — каза мъжът с очилата на Роланд. — Явно много искаш да умреш.

— Ще видим кой ще живее и кой ще умре след шест часа.

— Бог е в Уоруик Маунтин. Живее близо до върха, където са каменовъглените мини. Виждал съм го. Докосвал съм го. Името ми е брат Тимъти.

— Браво на теб.

— Можеш да дойдеш, ако искаш. Можеш да се присъединиш към нас. Когато намерим Бог, ще разбереш как ще умрат злите в сетния час. Той все още е там и ни чака. Знам, че ни чака.

— Кога ще настъпи този сетен час?

Брат Тимъти се усмихна.

— Само Бог знае това. Но той ми показа как от небесата ще завали огън и в този дъжд ще се удави дори Ноевият ковчег. В сетния час всички несъвършенства и зло ще бъдат премахнати и светът отново ще бъде чист.

— Сигурно — отвърна Роланд.

— Да, сигурно е. Останах с Бог в Уоруик Маунтин за седем дни и седем нощи. Той ме научи на молитвата, която ще изрече в сетния час. — Брат Тимъти затвори очи, усмихна се блажено и започна да рецитира: — „Ето, тук е Беладона, феята от скалите, феята на ситуациите. Ето човека с трите жезъла, ето Колелото, ето едноокия търговец, а тази карта, която е обърната, е нещо, което той носи на своя гръб, но на мен не ми е позволено да го видя. Не намирам Обесения. Пазете се от смърт във вода.“ — Мъжът отвори очи, в които заблестяха сълзи.

— Махнете този Сатана оттук! — изграчи Спасителя. — Махнете го!

— Шест часа — каза Роланд, но в главата му продължи да ехти като погребална камбана молитвата за сетния час.

— Махни се от Мене, Сатана, махни се от Мене, Сатана, махни се от Мене, Са…^[2] — затананика си Спасителя и капитанът беше изведен от склада и върнат на брат Едуард, който да го отведе при хората му.

Роланд запечата всичко в съзнанието си, за да може да докладва на полковник Маклин. Не намери никакви очевидни слаби места, но след като седнеше да нарисува карта, може би щеше да открие такива.

Ритуалът с фаровете беше повторен. Роланд беше върнат в джипа и двамата с брат Кенет отново се разминаха по пътя, без да се погледнат. Качи се при Джъд Лори и въздъхна, когато мъжът подкара автомобила към огньовете на лагера на АНС.

— Забавлявахте ли се? — попита го лейтенантът.

— Аха. Бързо ме отведи в командния център. — „Не намерих Обесения“, помисли си Роланд. Божията молитва за сетния час му беше някак си позната… само че не беше молитва. Не. Беше… беше…

Имаше някакво раздвижване около караваната на полковника. Часовите не бяха във формация и един от тях думкаше по вратата с приклада на пушката си. Роланд изскочи от джипа, когато забави ход, и хукна към караваната.

— Какво става?

Единият от часовите му отдаде изнервено чест.

— Полковникът се е заключил вътре, сър! Не можем да отворим вратата и… Е, по-добре да го чуете сам!

Роланд изкачи стъпалата, избута другия часови от пътя си и се заслуша.

През металната врата на караваната се чу чупене на мебели и стъкло. Последва вой, който едва можеше да мине за човешки, и капитанът усети тръпки по гърба си.

— Господи! — Лори пребледня. — Вътре при него има някакво животно!

Последния път, в който Роланд видя Маклин, полковникът лежеше неподвижно на леглото си и изгаряше от треска.

— Трябваше да има човек при него през цялото време! — сопна се капитанът. — Какво се случи?

— Излязох за около пет минути, за да изпуша една цигара! — каза другият часови, чиито очи подсказваха, че е наясно, че ще бъде жестоко наказан заради тази цигара. — Бяха само пет минути, сър!

Роланд заудря по вратата с юмрук.

— Полковник! Отворете! Роланд е!

Звукът се превърна в гърлено сумтене, което звучеше като животински еквивалент на хлип. Още нещо беше счупено… и след това настъпи тишина.

Капитанът отново заудря по вратата, отстъпи назад и нареди на часовия да я отвори на всяка цена, дори ако това означаваше да я взриви.

На стъпалата се появи друг човек, който спокойно ги изкачи и посочи към ключалката с ръка, в която държеше нож с тънко острие.

— Имате ли нещо против да опитам, капитане? — Въздухът свистеше през дупката, на мястото на която някога беше носът на Алвин Мангрим.

Роланд ненавиждаше човека, както и проклетото грозно джудже, което подскачаше нагоре-надолу на няколко крачки от тях, но си струваше да опита и затова отговори:

— Давай.

Мангрим пъхна ножа в ключалката и започна да го върти умело и прецизно напред-назад.

— Ако е пуснал резетата, това няма да помогне особено — каза той. — Но ще видим.

— Просто си свърши работата.

— Ножовете знаят името ми, капитане. Те ми говорят и ми казват какво да правя. Този ми говори точно сега. Казва ми: „Лекичко, Алвин, съвсем лекичко и си готов.“ — Мангрим нежно завъртя острието и последва щрак!, когато се справи с ключалката. — Видя ли?

Резетата не бяха дръпнати и вратата се отвори.

Роланд влезе в затъмнената каравана. Лори и Мангрим го следваха по петите.

— Трябва ни светлина! — провикна се капитанът и часовият, който беше излязъл за онази цигара, запали запалката си и му я подаде.

В предната стая беше истинска бъркотия. Масата с картите беше преобърната, столовете бяха направени на трески, а пушките бяха свалени от стената и използвани за строшаването на газените лампи и някои от мебелите. Роланд отиде в спалнята, която се намираше в подобно състояние. Полковник Маклин не беше там, но на светлината от запалката видя нещо върху напоената с пот възглавница, което приличаше на сиви керамични парчета. Капитанът взе едно от тях и го разгледа, но не можа да разбере какво е. По пръстите му полепна някакво вещество, което приличаше на бяло желе и той го хвърли настрани.

— Полковникът не е тук! — провикна се Лори от другия край на караваната.

— Все някъде трябва да е! — изкрещя в отговор Роланд и когато гласът му заглъхна, чу нещо.

Хлипане.

Идваше от килера в спалнята.

— Полковник? — Хленченето спря, но капитанът все още чуваше учестено и изплашено дишане.

Отиде до килера, сложи ръка на дръжката във формата на топка и започна да я върти.

— Махай се, проклет да си! — прогърмя един глас зад вратата.

Роланд застина. Този глас беше някаква кошмарна подигравка с гласа на Маклин. Сякаш в гърлото му бяха забити бръснарски ножчета.

— Трябва… да отворя вратата, полковник.

— Не… не… моля те, махни се! — Отново се разнесе онова гърлено сумтене и капитанът осъзна, че командващият му офицер плаче.

По гърба му полазиха тръпки. Ненавиждаше моментите, в които Краля беше слаб. Един крал не биваше да се държи така. Един крал никога не трябваше да показва слабост, никога! Завъртя докрай топката на вратата, отвори я и вдигна запалката, за да види какво се криеше вътре.

Видя и изпищя.

Продължи да пищи и заотстъпва, когато звярът в килера — звярът, който носеше униформата на полковник Маклин и дори изкуствената ръка с пироните — изпълзя навън и ухилен започна да се изправя.

Обвивката от образувания я нямаше по лицето и главата му. Докато Роланд отстъпваше назад, осъзна, че парчета от нея лежат на възглавницата.

Лицето на Маклин беше като обърнато наопаки. Кожата му беше бяла като кост, а носът се беше прибрал навътре. Вените, мускулите и хрущялите се виеха от външната страна на лицето му и потрепваха и подскачаха, когато отвори ужасната си челюст, за да се изсмее с писък, който приличаше на скърцащи върху черна дъска нокти. Зъбите му се бяха извили, а венците му бяха жълти и на петна. Вените на лицето му бяха дебели като червеи, които се сплитаха върху кокалестите му бузи и под орбитите на изумените му и ококорени леденосини очи, и продължаваха през челото към гъстата му, наново израснала посивяла коса. Лицето на полковника изглеждаше така, сякаш целият външен слой беше обелен или изгнил и беше останал само един жив череп.

Маклин се смееше. Отвратителните открити мускули на челюстта му подскачаха и потреперваха. Вените се сгърчиха, когато кръвта заструи по-бързо през тях. Докато се смееше, очите му заплуваха в сълзи и той започна да удря ръката с пироните в стената — отново и отново — и да пробива евтината облицовка с върховете им.

Лори и Мангрим също влязоха в стаята. Лейтенантът спря на място, когато видя чудовището в дрехите на полковник Маклин и посегна към револвера си, но Роланд го сграбчи за китката.

Мангрим само се усмихна.

— Отлично, мой човек!