Робърт Маккамън
Лебедова песен (57)

57

Джош бутна Суон.

— Добре ли си?

— Да. — Тя вдигна деформираната си глава от гънките на палтото. — Все още не съм мъртва.

— Само проверявам. Много си мълчалива цял ден.

— Размишлявах.

— О. — Джош погледна към Убиец, който бягаше напред по пътя. Кучето спря и изджафка, за да го настигнат. Муле нямаше как да върви по-бързо, затова гигантът държеше хлабаво юздите му. Ръсти се тътреше до каруцата с нахлупена на главата му каубойска шапка и свит под дебелото си палто.

Каруцата на „Пътуващо представление“ скърцаше по заобиколения от гъста гора път. Облаците като че ли висяха точно над дърветата, а вятърът беше спрял да духа — милостиво и рядко явление. Джош знаеше, че времето е непредвидимо — в един и същи ден можеше да има виелица и гръмотевична буря, а на следващия спокойните ветрове да се превърнат в торнада.

През последните два дни не бяха видели нищо живо. Бяха стигнали до един срутен мост и трябваше да заобиколят няколко километра, за да се върнат на главния път. Малко по-нататък този път беше блокиран от паднало дърво, така че трябваше отново да заобикалят. Но днес, преди около четири-пет километра, бяха минали покрай дърво, на ствола на което пишеше „КЪМ МЕРИС РЕСТ“. Джош въздъхна от облекчение. Поне вървяха в правилната посока и градът не можеше да е много далеч.

— Мога ли да те попитам за какво си мислиш? — настоя да разбере гигантът.

Суон сви слабите си рамене под палтото и не отговори нищо.

— Дървото — каза той. — За него, нали?

— Да. — Ябълковите цветове, които падаха в снега, и пъновете продължаваха да я преследват — живот насред смъртта. — Мисля много за него.

— Не знам как го направи, но… — Джош поклати глава. „Правилата на света се промениха — помисли си той. — Сега царуват мистериите.“ Заслуша се в скърцащите оси и в хрущящите в снега копита на Муле, след което попита: — Какво е… какво е чувството?

— Не знам. — Поредното свиване на рамене.

— Естествено, че знаеш. Няма нужда да се срамуваш. Направи нещо чудесно и искам да разбера какво е чувството.

Суон продължи да мълчи. Петнадесет метра напред, Убиец излая няколко пъти. За момичето това беше сигнал, че пътят е чист.

— Чувството е… сякаш бях фонтан — отвърна тя. — И дървото пиеше. Сякаш бях огън и за минута… — вдигна деформираното си лице към натежалото небе — … си помислих, че мога да погледна нагоре и да си спомня как изглеждаха звездите в мрака… като обещания. Така се почувствах.

Почувстваното от Суон беше непознато за сетивата на Джош, но той разбираше какво има предвид за звездите. Не ги беше виждал от седем години. През нощта царуваше единствено безкраен мрак, сякаш небесните лампи бяха изгорели.

— Прав ли е господин Муди? — попита го момичето.

— За кое?

— Той каза, че ако мога да събудя едно дърво, ще успея да създам овощни градини и ниви с посеви. Той каза… че разполагам със силата на живота в мен. Прав ли беше?

Гигантът не отговори. Той си спомни нещо друго, което му каза Слай Муди:

— Господине, тази Суон може отново да събуди цялата земя!

— Бях добра в отглеждането на растения и цветя — продължи тя. — Когато исках някое болно растение да се оправи, мачках пръстта с ръце и почти винаги кафявите листа падаха и израстваха зелени. Но никога преди не се бях опитвала да лекувам дърво. Имам предвид… че да отглеждаш градина е едно, а дърветата се оправят сами. — Суон наклони глава, за да може да види Джош. — Ами ако наистина мога да съживя овощните градини и посевите? Ами ако господин Муди е прав и има нещо в мен, което може да събуди всичко и да го накара да расте?

— Не знам — отвърна Джош. — Предполагам, че това ще те направи много известна млада дама. Но както вече казах, едно дърво не е овощна градина. — Гигантът се помести на твърдата дъска, на която седеше. Тази тема го изнервяше. Защити детето, помисли си той. Ако Суон наистина можеше да събужда живот от мъртвата земя, затова ли Поу-Поу му даде тази заповед, заради изумителната й сила?

Убиец изджафка отново в далечината. Суон се притесни; този път лаят беше различен — по-бърз и по-писклив. В него се криеше предупреждение.

— Спри каруцата — каза тя.

— А?

— Спри каруцата.

Настоятелността в гласа й накара Джош да дръпне юздите на Муле.

Ръсти също спря. Долната част на лицето му под каубойската шапка беше скрито от вълнен шал.

— Хей! Защо спираме?

Суон се заслуша в лая на Убиец. Звукът се носеше зад завоя отпред. Муле затропа на място, вдигна глава, за да подуши въздуха и изцвили силно. „Още едно предупреждение“, помисли си момичето. Муле надушваше същата опасност като Убиец. Тя наклони глава, за да види пътя. Всичко изглеждаше наред, но гледката пред нея се размазваше и се изясняваше. Знаеше, че зрението на единственото останало й око бързо се разваляше.

— Какво има? — попита Джош.

— Не знам. Но на Убиец не му харесва.

— Може би зад този завой се намира градът! — каза Ръсти. — Ще избързам напред, за да проверя! — Ръцете му бяха прибрани в джобовете на палтото му. Той тръгна към завоя. Кучето продължаваше френетично да лае.

— Ръсти! Почакай! — провикна се Суон, но гласът й беше толкова завален, че фокусникът не я разбра и продължи напред с бодра крачка.

Джош се сети, че Ръсти не носи оръжие, а нямаха представа какво се криеше зад завоя.

— Ръсти! — извика и той, но другият мъж вече беше стигнал до извивката в пътя. — О, мамка му! — Гигантът отвори вратата на палатката, бръкна в кутията за обувки, където държаха .38-калибровия, и набързо го зареди. Чуваше как джаф-джаф-джафкането на Убиец ехтеше в гората. Само след секунди Ръсти щеше да се сблъска с онова, което беше видяло кучето.

Фокусникът зави и пред него се появиха още от пътя и гората. Убиец стоеше в средата на пътя, на около тридесет метра отпред, и лаеше силно по нещо вдясно. Козината му беше настръхнала.

— Какво, по дяволите, те е захапало за задника? — попита Ръсти. Кучето се спусна в краката му и едва не го събори. — Шантаво, глупаво псе! — Той се наведе да вдигне териера… и тогава усети миризмата.

Тя беше остра и неприятна.

Веднага я разпозна. Това беше тежката воня на диво животно.

Разнесе се опъващ нервите писък, почти до ухото му, и една сива форма изскочи от гората. Ръсти не видя какво беше, но прикри с ръка очите си, за да ги предпази. Животното се удари в рамото му и за момент фокусникът се почувства като оплетен в кабели и бодли. Залитна назад и се опита да извика, но в дробовете му не беше останал въздух. Шапката му, опръскана в кръв, се килна на една страна и той падна на колене.

Виеше му се свят, но поне видя какво го нападна.

На около два метра от него беше приклекнал с извит в дъга гръб червен рис с размерите на теле. Извадените нокти на животното приличаха на извити ками, но онова, което шокира Ръсти, бяха двете му глави.

Онази със зелените очи изпищя с остър като бръснарски ножчета върху стъкло писък, а другата оголи зъби и изсъска като радиатор, който беше на път да се взриви.

Ръсти се опита да изпълзи надалеч, но тялото му отказа да се подчини. Нещо не беше наред с дясната му ръка, а по дясната страна на лицето му се стичаше кръв. „Кървя! — помисли си той. — Кървя лошо! О, Господи, аз…“

Рисът се спусна към него като пружина. Ноктите и двата му комплекта зъби бяха готови да го разкъсат на парчета.

Хищникът беше посрещнат във въздуха от друго животно. Убиец едва не откъсна едното от ушите му. Приземиха се и се впуснаха в безумна борба с нокти, в която хвърчеше козина и кръв. Но битката не продължи повече от миг. Масивният рис събори кучето по гръб и едната от устите му разкъса гърлото на бедното животинче.

Ръсти се опита да стане на крака, но залитна и падна. Рисът се обърна към него. Едната му уста зяпна широко, а другата помириса въздуха. Фокусникът вдигна обутия си в ботуш крак, за да изрита атакуващото го чудовище. Рисът се отпусна на задните си крака. „Хайде! — помисли си мъжът. — Давай да приключваме, двуглаво копе…“

Разнесе се бам! от пистолет и снегът подскочи на два метра зад риса. Чудовището се завъртя. Ръсти видя, че Джош бяга към него. Гигантът спря на място, прицели се и стреля. Куршумът отново отиде настрани. Животното започна да се върти в различни посоки, сякаш двата мозъка не можеха да стигнат до съгласие накъде да продължат. Главите се изпънаха на врата си и се опитаха да се захапят.

Джош зарови крак в снега, прицели се с единственото си око и дръпна спусъка.

В ребрата на риса се появи дупка. Едната глава пронизително изрева, а другата изръмжа предизвикателно към гиганта. Той стреля отново и пропусна, но следващите му два изстрела намериха целта. Чудовището потрепери и се запъти към гората, но реши да промени посоката си и нападна отново Ръсти. Очите на едната глава бяха побелели, но другата все още беше жива и зъбите й бяха готови да се впият в гърлото на жертвата.

Ръсти чу собствения си писък, докато чудовището го връхлиташе, но на по-малко от метър от него то потрепери и краката му го предадоха. Рисът падна на пътя и живата му глава захапа въздуха.

Ръсти изпълзя настрани от животното и мигом го налегна ужасна слабост. Остана да лежи, докато Джош не отиде при него.

Гигантът коленичи до спътника си и видя, че дясната част на лицето му е одрана от косата до челюстта, а в скъсания ръкав на дясното му рамо имаше разкъсана плът.

— Май ще гушна букета, Джош. — Ръсти се усмихна вяло. — О, как ще го гушна само, нали?

— Дръж се. — Гигантът пъхна револвера под мишница, вдигна спътника си от земята и го преметна през рамо. Суон вървеше към тях, опитваше се да бяга, но не можеше да пази равновесие от тежестта на главата си. На няколко метра от тях мутиралият рис щракна със зъби като челюстите на стоманен капан. Тялото му се разтресе и очите му побеляха като големи топчета за игра. Джош мина покрай чудовището и отиде при Убиец. Розовият език на териера се появи от кървавата му уста и облиза ботуша на гиганта.

— Какво се случи? — попита шокирано Суон. — Какво стана?

Убиец се опита да стане на четирите си крака, когато чу гласа на момичето, но тялото му не му се подчиняваше. Главата му увисна и той падна отново на една страна. Гигантът забеляза, че животът беше започнал да се изцежда от очите му.

— Джош? — провикна се Суон. Тя беше вдигнала ръце напред, защото почти не виждаше къде ходи. — Отговори ми, мътните го взели!

Убиец въздъхна за последно и си отиде.

Джош пристъпи между Суон и кучето.

— Ръсти беше ранен — отговори той. — От червен рис. Трябва бързо да го отведем в града! — Хвана едната й ръка и я дръпна, преди да е видяла мъртвия териер.

Джош нежно положи Ръсти в каруцата и го зави с червеното одеяло. Спътникът му трепереше и беше в полусъзнание. След това нареди на Суон да стои при него, след което отиде отпред и хвана юздите на Муле.

— Дий! — изкрещя той. Старият кон се изненада от командата и усети необичайна тревога в дърпането на юздите. Животното изпръхтя през ноздрите си, от които излезе облаче пара, и тръгна напред с новооткрита сила.

Суон отвори вратата на палатката.

— Къде е Убиец? Не можем просто да го оставим!

Джош още не можеше да се насили да й каже, че териерът е мъртъв.

— Не се тревожи. Той ще намери пътя. — Шибна хълбоците на коня с юздите. — Дий, Муле! Давай, момче!

Каруцата зави зад ъгъла, а тялото на Убиец мина между колелата й. Муле хвърляше сняг зад копитата си, докато бягаше към Мерис Рест.