Робърт Маккамън
Лебедова песен (20)

20

— Госпожо — каза Джак Томачек, — ако смяташ, че можем да минем през това, значи мястото ти е в лудницата в Белвю.

Сестрата не отговори. Суровият вятър, който идваше от река Хъдсън, брулеше лицето й и тя присви очи срещу бодящите ледени иглички, които се сипеха от черните облаци над тях, простиращи се от хоризонт до хоризонт като някакъв погребален саван. Немощни жълти слънчеви лъчи намираха пролуки в облаците и се движеха като прожекторите в долнопробен филм за бягство от затвора, които бързо изгасваха, когато пролуките се затвореха. Самата река беше помътняла от трупове, боклуци и скелетите на изгорени лодки и баржи. Всичко това се носеше лениво на юг към Атлантическия океан. В рафинериите от другата страна на плашещата река продължаваха да горят огньове. Огромна маса черен дим се издигаше като вихрушка над брега на Джърси.

Зад Сестрата стояха Арти, Бет Фелпс и жената от испански произход. Всички се бяха загърнали със завеси и палта, които да ги пазят от вятъра. Испанката плака през по-голямата част от нощта, но сега очите й бяха сухи и беше приключила с плакането.

Под хребета, на който стояха, се намираше входът на тунел „Холанд“. Той беше запушен от превозни средства, чиито резервоари бяха експлодирали, но не това беше най-лошото. Сестрата видя, че останките от всички тези автомобили бяха затънали до над гумите в мръсна вода от река Хъдсън. Някъде вътре в този дълъг и мрачен тунел таванът беше поддал и водата беше нахлула вътре. Все още не беше достатъчно, за да го срути като тунел „Линкълн“, но достатъчно, за да направи прекосяването му едно опасно изпитание в блато от изгорели автомобили, тела и Бог знае какво още.

— Не ми се плува — каза Джак. — Нито пък изгарям от желание да се удавя. Ако това копеле се изтърси на главите ни, можем да си цункаме задниците за сбогом.

— Добре, имаш ли по-добро предложение?

— Ще отидем на изток до Бруклинския мост. Или ще минем през Манхатънския мост. Само не оттук.

Сестрата обмисли вариантите за момент. Тя държеше кожената си чанта близо до себе си и вътре в нея усещаше очертанията на стъкления пръстен. По някое време през дългата нощ сънува създанието с горящата ръка, което крачеше гордо сред дима и руините и се оглеждаше за нея. Страхуваше се от него много повече, отколкото от наводнения тунел.

— Ами ако мостовете вече ги няма?

— А?

— Ами ако двата моста ги няма? — повтори спокойно въпроса си тя. — Огледайте се наоколо и ми кажете дали според вас тези уязвими мостове са оцелели след онова, което е отнесло Световния търговски център и „Емпайър Стейт Билдинг“.

— Възможно е. Няма как да разберем, ако не проверим.

— И така ще изгубим още един ден. През това време тунелът може да бъде напълно наводнен. Не знам за вас, но аз нямам нищо против да си намокря краката.

— Тцъ. — Джак поклати глава. — Няма начин да вляза там, госпожо! А ти си пълна откачалка, ако го направиш. Виж, защо искаш да напуснеш Манхатън? Тук можем да намерим храна и да се върнем обратно в мазето! Няма нужда да си тръгваме!

— Вие да — съгласи се Сестрата. — Но аз трябва да продължа. Тук няма нищо.

— Аз идвам с теб — каза Арти. — Не се страхувам.

— Кой е казал, че се страхувам? — контрира го Джак. — Не се страхувам! Просто не съм шибан ненормалник, това е всичко!

— Бет? — Сестрата се обърна към младата жена. — Ами ти? Ще дойдеш ли с нас или не?

Бет погледна изплашено към запушения тунел и след малко отговори:

— Да. Идвам с вас.

Сестрата докосна Испанката по ръката, посочи й тунел „Холанд“ и пресъздаде с два пръста ходещо човече. Другата жена все още беше прекалено шокирана, за да отговори.

— Трябва да стоим близо един до друг — каза Сестрата на Бет и Арти. — Не знам колко ще е дълбока водата там.

Мисля, че трябва да се хванем за ръце, докато прекосяваме тунела, за да не изгубим някого. Става ли?

Двамата кимнаха. Джак изпръхтя.

— Вие сте полудели! Изгубили сте си ума!

Сестрата, Бет и Арти тръгнаха надолу по хребета към входа на тунела. Испанката ги последва. Джак изкрещя зад тях:

— Няма да успеете да го прекосите, госпожо! — Другите нито спряха, нито погледнаха назад и след малко полицаят тръгна след тях.

Сестрата спря. Беше нагазила в студената вода до глезените.

— Дай ми запалката си, Бет — каза тя. Младата жена й я даде, но не я запали веднага. Клошарката хвана ръката на Бет, Бет хвана тази на Арти, а Арти хвана тази на Испанката. Джак Томачек завърши веригата.

— Добре. — Сестрата чу страха в гласа си и разбра, че трябва да направи следващата стъпка, преди нервите й да я предадат. — Да вървим. — Тя тръгна покрай туловищата на автомобилите в тунел „Холанд“ и водата запълзя към коленете й. В нея, подобно на коркови тапи, се носеха мъртви плъхове.

След като измина по-малко от три метра в тунела, водата стигна до бедрата й. Сестрата запали запалката и слабият й пламък подскочи. Светлината разкри кошмарна фантасмагория от смачкан метал — коли, камиони и таксита бяха разкъсани и превърнати в наполовина потопени форми, които не приличаха на излезли от този свят. Стените на тунела бяха овъглени и като че ли поглъщаха светлината, вместо да я отразяват. Клошарката беше наясно, че тук беше вилнял истински ад, когато всички газови цистерни бяха експлодирали. От далечината пред тях се разнесе ехтящият звук от водопад.

Тя дръпна човешката верига напред. Около нея плуваха разни неща, които избягваше да поглежда. Бет простена тихо от ужас.

— Не спирай — каза й Сестрата. — Не се оглеждай и не спирай. — Водата запълзя нагоре по бедрата й.

— Настъпих нещо! — извика Бет. — О, Господи… има нещо под обувката ми!

Клошарката стисна силно ръката й и я поведе напред. След още пет-шест крачки водата стигна до кръста й. Погледна през рамо към входа, който беше останал на двадесетина метра зад тях. Слабата му светлина я привличаше, но тя се обърна отново напред и на мига сърцето й се сви. Пламъкът на запалката проблесна върху огромен и усукан възел от метал, който почти изцяло блокираше тунела — купчина от автомобили се беше стопила от горещината и се беше превърнала в едно цяло. Сестрата намери едно тясно пространство, в което се напъха, но краката й се плъзнаха на нещо мазно на дъното. От горе течеше вода и тя се съсредоточи в опазването на запалката суха. Шумът от водопада продължаваше да се носи от мрака отпред.

— На път е да се срути! — провикна се Джак. — Господи… ще падне върху главите ни!

— Продължавай да вървиш! — изкрещя му Сестрата. — Не спирай!

С изключение на светлината на малкия пламък на запалката пред тях беше пълен и непрогледен мрак. „Ами ако пътят е блокиран? — помисли си тя и усети надигащата се в нея паника. — Ами ако не успеем да минем? Успокой се, успокой се. Стъпка по стъпка. Стъпка по стъпка.“

Водата започна да се изкачва над кръста й.

— Чуйте! — каза Бет и Сестрата спря. Арти се блъсна в нея и едва не падна в мръсната вода.

Клошарката не успя да чуе нищо друго освен грохота на падащия водопад. Задърпа отново Бет… и чу дълбоко стенание отгоре. Намираме се в търбуха на звяра, помисли си тя. Погълнати сме живи, също като Йона^[1].

Нещо плисна във водата пред Сестрата. Други падащи предмети дрънчаха силно по останките, подобно на тежки ковашки чукове.

„Парчета камък — осъзна клошарката. — Мили боже… таванът е на път да се срути!“

— Пада! — изкрещя Джак, който се задушаваше от ужас. Сестрата го чу да гази през водата и разбра, че нервите му не са издържали. Обърна се и го видя, че като някакъв побъркан се опитваше да се върне по пътя, по който бяха дошли. Хлъзна се във водата и се разхлипа: — Не искам да умра! Не искам да умра! — Писъкът му го следваше по петите.

— Никой да не мърда! — нареди Сестрата, преди и другите да са побягнали. Навсякъде около тях продължаваха да падат камъни и тя стисна толкова силно ръката на Бет, че кокалчетата й изпукаха. Човешката верига се разтрепери, но издържа. Най-накрая камъните престанаха да падат. Секна и стенанието. — Всички добре ли са? Бет? Арти, жената добре ли е?

— Аха — отвърна разтреперан продавачът на обувки. — Мисля, че се насрах в гащите.

— С лайната нямам проблем да се оправям. С паниката обаче не мога. Продължаваме ли?

Бет се беше оцъклила насреща й. „Тази жена се изключи“, помисли си Сестрата. Може би така беше най-добре.

— Арти? Готов ли си? — попита го тя и получи единствено изсумтяване в отговор.

Тръгнаха напред през водата, която вече посягаше към раменете им. Все още нямаше никаква светлина отпред и никакъв знак за изход. Сестрата потръпна, когато една каменна отломка с размерите на капак на шахта се стовари върху един смазан камион на около три метра от нея. Приближаваха водопада. Тунелът простена над главите им, докато се опитваше да удържи на натиска на река Хъдсън. Сестрата чу слаб глас зад тях:

— Върнете се! Моля ви, върнете се!

Тя пожела на Джак Томачек всичко най-добро и в следващия миг грохотът на водопада удави призива му.

Чантата й беше пълна с вода, а дрехите й бяха натежали сериозно, но продължаваше да държи запалката над главата си. Беше започнала да й пари изключително много в ръката, но не смееше да изгаси пламъка й. Виждаше дъха си на светлината, а водата вкочаняваше краката й и сковаваше колената. „Още една стъпка — каза си клошарката. — И още една. Продължавай!“

Минаха покрай поредната нереалистична купчина от разтопени автомобили и Испанката изрева от болка, когато ръбът на някакъв метал под водата поряза крака й, но тя стисна зъби и не се оплака. Малко по-нататък краката на Арти се омотаха в нещо и той падна. След секунда се появи отново на повърхността, плюеше вода и кашляше, но иначе беше добре.

Тунелът се извиваше и Сестрата каза:

— Спрете.

На слабата светлина пред тях блестеше порой от стичаща се отгоре вода, която се разпростираше по цялата ширина на тунела. Трябваше да минат през водопада и клошарката знаеше какво означава това.

— Ще се наложи да изгася запалката, докато преминем — каза тя. — Всички се дръжте здраво. Готови ли сте?

Бет я стисна за ръката, а Арти изграчи:

— Готов съм.

Сестрата затвори капачето на запалката. Мракът погълна всичко. Сърцето й биеше като чук в гърдите й. Тя стисна здраво запалката в юмрука си, за да не я изтърве, и тръгна напред.

Водата я удари толкова силно, че я събори. Изпусна ръката на Бет и младата жена изпищя. Сестрата френетично се опита да се изправи на крака, но имаше нещо хлъзгаво и тинесто по цялото дъно. Водата беше влязла в устата и очите й, затова не можеше да си поеме въздух, а мракът изкривяваше чувството й за ориентация. Левият й крак беше хванат в капана на някакъв подводен предмет и й се прииска да изпищи, но беше наясно, че ако го стори, всички бяха загубени. Размаха свободната си ръка, а другата се опитваше да държи над водата, за да не намокри запалката… и след малко нечии пръсти напипаха рамото й.

— Хванах те! — изкрещя Бет, чието тяло също беше подложено на ударите на водопада. Тя помогна на Сестрата да се изправи. Клошарката освободи крака си с голямо усилие, което едва не й коства загубата на маратонката. Но след малко вече беше свободна и можеше да продължи да води групичката си напред.

Сестрата нямаше представа колко време им беше отнело да преминат водопада — може би две минути, или пък три, — но изведнъж го бяха преодолели и тя вече не зяпаше като риба, за да си поеме въздух. Главата и раменете й бяха натъртени, сякаш я бяха използвали за боксова круша. Изкрещя „Успяхме!“ и измина известно разстояние с хората си, докато не се удари в нещо метално. Намести запалката в ръката си и се опита да я запали.

Една искра подскочи, но не се появи пламък.

„О, Господи!“, помисли си Сестрата. Опита отново. Този път се появи цяла звезда от искри, но отново не получи нито пламък, нито светлина.

— Хайде де, хайде! — прошепна тя. Третият път също не й донесе щастие. — Запали се, проклета да си! — Запалката обаче не я послуша нито на четвъртия, нито на петия път, и Сестрата се замоли да не се е намокрила прекалено много.

На осмия опит се появи малък и слаб пламък, който потрепна и почти изгасна. „Газта е на свършване“, осъзна тя. Трябваше да се измъкнат оттук, преди да свърши изцяло. До този момент не беше помисляла дори, че здравият й разум можеше да зависи от един слаб пламък.

От водата до нея се подаваха подобно на муцуна на алигатор капакът и бронята на „Кадилак“. Пред нея поредната кола беше обърната по таван и на повърхността се подаваха нарязаните от джантите гуми. Намираха се насред лабиринт от останки, а светлината, с която разполагаха, беше бегло подобие на онази отпреди малко. Зъбите на клошарката бяха започнали да тракат, а краката й бяха като замръзнали буци олово.

Продължиха напред, като внимаваха къде стъпват на всяка крачка. Тунелът простена за пореден път над тях, още отломки полетяха надолу… и изведнъж Сестрата осъзна, че водата отново е стигнала до кръста й.

— Излизаме! — провикна се тя. — Благодаря на Бога, излизаме! — Напрегна се в опит да различи някаква светлина отпред, но изходът още не се виждаше. „Не спирай! Почти стигна!“

Сестрата се спъна в нещо на дъното.

В лицето й избухнаха безброй балончета и във водата пред нея изплува труп, който беше овъглен и изсъхнал като парче дърво. Ръцете му бяха застинали върху лицето, а устата му се беше изкривила в беззвучен писък.

Запалката изгасна.

Трупът се отпусна на рамото на клошарката в мрака. Тя остана неподвижна, а сърцето й заплашваше да изскочи от гърдите й. Знаеше, че може да си изгуби ума в този момент или да…

Пое си разтреперана въздух и избута тялото настрани с предмишницата на ръката си. Трупът потъна отново, последван от наподобяващ кикот звук.

— Ще ни изведа оттук — чу се да изрича това обещание, а в гласа й имаше упоритост, която не подозираше, че притежава. — Майната му на мрака! Излизаме!

Направи нова крачка, а след нея още една.

Съвсем бавно водата се снижи до коленете им. И макар Сестрата да не знаеше колко време е минало и колко точно крачки са направили, пред тях се появи изходът на тунел „Холанд“.

Бяха стигнали крайбрежието на Джърси.